Думите ѝ увиснаха тежко във въздуха.
Николай издиша шумно и се отпусна назад в стола, сякаш разговорът го беше изморил повече от всичко друго през деня. Лицето му – правилно, привлекателно, онова, което някога бе накарало сърцето на Елица да прескочи – сега ѝ изглеждаше студено и надменно, почти непознато.
– Добре, признавам, че трябваше да ти кажа по-рано – отвърна той с видимо нежелание. – Но ако погледнеш разумно, това е практично решение. Тепърва започваме официално общия си път…
– От година живеем заедно – прекъсна го тя.
– Говоря за брака – продължи Николай, сякаш не беше чул възражението ѝ. – Подписът променя нещата. Първата година е изпитание за всяка двойка. Много хора се разделят тогава. Просто исках да се подсигуря.
– Да се подсигуриш от мен – горчиво отбеляза Елица. – От жената, за която утре трябваше да се ожениш. Наистина чудесно начало.
В този момент до тях се приближи Виолета – сестрата на Николай. Висока, уверена, с почти същите изчистени черти като неговите. Погледът ѝ се плъзна от единия към другия.
– Какво става? – попита тя. – Изглеждате напрегнати.
– Всичко е прекрасно – отвърна Елица с усмивка, която повече приличаше на маска. – Току-що разбрах, че жилището, в което живея, всъщност е твое. Честито за новата придобивка.
Виолета стрелна брат си с бърз поглед.
– Значи си ѝ казал – промълви тя укорително. – Помолих те да изчакаш поне до медения месец.
Това признание преля чашата. Нещо вътре в Елица се скъса – рязко и безвъзвратно. Не само че са знаели, но и са планирали кога и как да я държат в неведение. А колко ли още подобни „изненади“ я чакаха?
Тя се изправи, усещайки как коленете ѝ омекват.
– Впечатляващо – каза тихо. – Вие двамата сте страхотен тандем. Надявам се да сте много щастливи заедно в този апартамент.
– Елица! – Николай също скочи. – Къде тръгна? Не прави сцени!
– Не правя сцена – гласът ѝ звучеше странно спокоен дори за самата нея. – Просто си тръгвам от човек, който не ме смята за достатъчно близка, за да бъде откровен с мен. Сватба няма да има. А на гостите ще обясниш ти защо.
Тя се обърна и закрачи към изхода, без да обръща внимание на смаяните погледи на приятелите им и на повика му след нея. Навън я посрещна топлата юнска вечер, но студ я прониза до кости. Спря до една улична лампа и пое дълбоко въздух, опитвайки се да подреди хаоса в мислите си.
Апартаментът, в който се бяха нанесли преди три месеца след ремонта, вече не беше място, където можеше да се върне. Не и със съзнанието, че е просто търпян обитател. Родителите ѝ живееха в друг град.
Да отиде при приятелка? Най-близката ѝ, Габриела, все още беше в ресторанта и със сигурност щеше да се опита да я убеди, че реагира прибързано.
– Елица! – Николай я настигна и хвана ръката ѝ. – Спри. Говорим за жилище – тухли и бетон. Нима това е по-важно от нас?
Тя внимателно освободи ръката си.
– Не става дума за стените – отвърна тихо. – Става дума за доверието. Или по-точно – за липсата му. Готвехме се да създадем семейство. А в едно семейство няма „мое“ и „твое“. Всичко се споделя – и радостите, и трудностите.
– Прекалено идеалистична си – изкриви устни той. – Светът не е приказка. Нормално е човек да защити интересите си, особено когато става дума за собственост.
– Знаеш ли какво осъзнавам? – по устните ѝ премина тъжна усмивка. – Че дори меденият ни месец нямаше да оцелее. Защото за теб водещи са имотите и сигурността. За мен – доверието, обичта и усещането за „ние“. Явно говорим различни езици.
Зад тях се чуха бързи стъпки. Виолета ги настигаше, очевидно решена да се намеси, а напрежението във въздуха се сгъсти още повече, преди тя да отвори уста.
