– Елица, не прибързвай – намеси се Виолета с уж помирителен тон. – Николай просто е предпазлив. Аз никога не бих имала претенции към жилището, дори ако… ако нещата между вас не се получат. Това е чиста формалност, нищо повече.
– Ако е „само формалност“ – отвърна Елица и я погледна право в очите, – защо тогава апартаментът не беше записан на двама ни? Или поне защо не ми казахте честно още в началото, когато се нанесохме?
Виолета замълча. Погледът ѝ се плъзна настрани, сякаш търсеше изход. В този кратък миг на колебание Елица разбра всичко. За тях тя никога не е била истински част от семейството – просто външен човек, към когото трябва да се подхожда с резерви. Някой, на когото не се гласува пълно доверие.
– Тръгвам си – каза тя спокойно, но твърдо. – Сватба няма да има. А сумата, която вложих в ремонта, ми я преведете по сметката. Знаете я.
– Щом така мислиш – махай се! – избухна Николай неочаквано. – Знаех си, че трябва да има гаранция! Точно такава сцена очаквах! Казах истината и веднага показа каква си всъщност!
– Ти реши всичко още от самото начало – поклати глава Елица. – Не ми вярваш. Смяташ, че бих ти взела имота. С подобно недоверие семейство не се гради. Сбогом, Николай. Виолета.
Тя се обърна рязко и пое по улицата, без да има представа накъде отива. Сълзите пареха очите ѝ, но тя ги задържа със сила. Не и тук. Не и пред тях. Токчетата ѝ отекваха ритмично по тротоара – сякаш отброяваха стъпките към ново начало, в което няма място за мъж, на когото беше готова да даде всичко, а той не ѝ повярва.
Дълго вървя из вечерния град. Първоначалният шок постепенно се превърна в гняв, а след това – в странно облекчение. Ако Николай беше премълчал или изчакал до след сватбата, тя можеше да се озове до човек, за когото сигурността на собствеността стои над доверието между съпрузи.
А кой знае какво още щеше да изплува? Сметки, за които не подозира? Договорки зад гърба ѝ между брат и сестра?
Телефонът ѝ избръмча в чантата – вероятно Николай или някой общ познат. Тя не погледна екрана. Вместо това набра майка си.
– Мамо? – гласът ѝ леко трепна. – Имам проблем. Сватба няма да има.
– Ели, какво се е случило? – тревогата се долавяше ясно.
Тя разказа накратко, без да навлиза в болезнени подробности.
– В града съм, сама. Мога ли да дойда за няколко дни при вас?
– Разбира се, детето ми – отвърна майка ѝ без колебание. – Ела си у дома. Баща ти утре щеше да пътува насам, ще мине да те вземе.
– Благодаря ти – прошепна Елица, усещайки как благодарността стяга гърлото ѝ. – Ще си намеря стая за тази нощ, а утре ще се видя с татко.
Когато приключи разговора, тя спря и пое дълбоко въздух. Градът живееше своя обичаен ритъм – хората бързаха към домовете си или към срещи, смееха се, разговаряха. Нищо не се беше променило за света. И нейният живот не свършваше тук.
Отвори приложение за резервации и избра евтин хотел близо до центъра. Една нощ ѝ стигаше. Утре ще се прибере при родителите си, а после ще реши какво да прави.
Телефонът отново зазвъня – този път на дисплея се изписа името на Габриела. Елица прие.
– Ели, какво става? – приятелката ѝ звучеше разтревожено. – Николай твърди, че си избухнала и си изчезнала. Всички са объркани, никой не разбира нищо.
– Избухнала? – горчив смях се изплъзна от устните ѝ. – Габи, Николай прехвърлил апартамента, който ремонтирахме заедно, на името на сестра си и е възнамерявал да го крие от мен поне до сватбата…
