— Ето, вземи ключовете от апартамента ни, сине. От днес ти и Калина сте пълноправните му стопани! — Зорница Велизарова тържествено подаде връзката на Теодор Руменов, без дори да удостои снаха си с поглед.
Калина Валентинова стоеше на прага на двустайното жилище и усещаше как гърдите ѝ се стягат от необяснима тревога. Показната щедрост на свекърва ѝ звучеше прекалено добре, за да е истина.
Преди три месеца с Теодор бяха вдигнали сватба. Малко тържество, тесен кръг гости — точно както тя си го представяше. Единственото, което помрачи радостта ѝ, беше леденият поглед на бъдещата ѝ свекърва и прошепнатото към приятелка изречение: „Можеше да си намери и по-подходяща.“
След венчавката младото семейство нае малък едностаен апартамент в покрайнините. Калина работеше като счетоводителка в неголяма фирма, а Теодор беше софтуерен специалист. Доходите им стигаха за скромен, но спокоен живот и те се чувстваха удовлетворени.
И тогава, съвсем неочаквано, Зорница Велизарова предложи да се преместят в нейното жилище в центъра на града.
— Аз така или иначе съм основно на вилата — обясни тя на сина си. — А вие трябва да спестявате за собствен дом.
Теодор прие идеята с ентусиазъм. Калина обаче се колебаеше — познаваше твърдия характер на свекърва си твърде добре. В крайна сметка съпругът ѝ я убеди: няма да плащат наем, локацията е отлична — какво по-добро?
Сега, застанала в антрето и наблюдавайки доволната усмивка на Зорница, Калина ясно почувства, че е направила грешка.
— Благодаря ти, мамо — Теодор прегърна майка си. — Ще пазим всичко.
— Надявам се, — отвърна тя и стрелна снаха си с хладен поглед. — Особено мебелите и сервизите. Някои неща са антики и изискват внимание.
Зорница се отправи към хола, а младите я последваха.
— Този сервиз е любимият ми — посочи тя към остъкления шкаф. — Наследство от баба ми, още отпреди войната. По-добре изобщо не го използвайте — рискът да го счупите е голям.
— Ще внимаваме — тихо каза Калина.
— Най-сигурно е да не го пипате — отсече свекървата. — И още нещо: ще идвам веднъж седмично да наглеждам апартамента. Все пак това е моя собственост.
Теодор се размърда неловко:
— Мамо, звучи прекалено официално. Ние сме семейство.
— Точно затова, — усмихна се тя към него, но погледът ѝ към Калина остана студен. — За да няма недоразумения.
Следващият час премина като подробен инструктаж. Забранено беше да се местят мебели, да се пробиват стени, да се сменят пердета. С всяка стая списъкът с ограничения ставаше по-дълъг.
— А да готвя позволено ли е? — не издържа Калина.
Зорница я изгледа снизходително:
— Разбира се. Но след това всичко да блести. Не понасям безпорядък, особено около печката.
Когато свекървата най-после си тръгна, Калина се отпусна изтощено на дивана. Теодор седна до нея и я прегърна.
— Не се напрягай. Просто се тревожи за вещите си. Ще свикне и ще се успокои.
— Може би е по-добре да се върнем под наем? — прошепна тя. — Тук се чувствам като гост.
— Недей така — целуна я по слепоочието той. — Представи си колко ще спестим. След две години можем да съберем за първоначална вноска.
Калина кимна, опитвайки се да повярва, че всичко ще се нареди.
Първата „проверка“ стана само три дни по-късно. Тъкмо се беше прибрала от работа и приготвяше вечеря, когато входната врата се отвори без предупреждение. Зорница влезе със собствен ключ, без да звъни.
— Нещо ми мирише на загоряло — заяви тя още от прага.
— Добър вечер — Калина намали котлона. — Пържа кюфтета.
Свекървата влезе в кухнята и огледа критично печката.
— Все така ли пръскаш мазнина? После ще търкаш с часове.
— Винаги почиствам след себе си — отвърна спокойно Калина.
— Ще видим — промърмори Зорница и отвори хладилника. — А това какво е? Къде са моите съдове?
— Прибрани са в шкафа. Ползвам свои кутии за съхранение.
— В моя хладилник трябва да стои моята посуда — отсече тя. — И какво толкова мирише? Какво готвиш?
— Кюфтета с чесън.
— Ужас! — свекървата се намръщи. — Теодор не понася чесън. Нима не познаваш предпочитанията на собствения си съпруг?
