— Подмладяваме екипа — произнесе Румен Илиев с тон, сякаш ми съобщаваше добра новина. — До утре на обяд освободете кабинета си. Гергана Валентинова от „Кадри“ ще подготви всичко необходимо.
В ръцете си стисках чашата с отдавна изстинал чай. Беше бяла порцеланова, с тънка синя ивица — донесох я от вкъщи преди двайсет години. Две десетилетия стоеше на този перваз, а сега изведнъж трябваше да я прибера.
— Утре? — попитах отново.
— Утре — потвърди той и се усмихна. — Разбирате ли, Елена Борисова, времето не чака никого. Нуждаем се от нова енергия. Млади специалисти, свеж поглед, съвременно мислене.
Той продължаваше да говори, а аз гледах чашата си и мислех само за едно: той не знаеше за телефонното обаждане.
Румен Илиев беше назначен за директор на нашия регионален център по заетостта преди осем месеца. Появи се с кожено куфарче, скъпи ръкавели и списък с хора, от които възнамеряваше да се освободи. Моето име беше второ.
— Не се тревожете — добави той, като се изправи. — Ще уредим нещата човешки. По взаимно съгласие, с малко обезщетение.
Малко. Наум почти се изсмях.
— Добре, Румен Илиев — отвърнах спокойно. — Разбрах ви.
Той кимна, видимо изненадан, че не се разплаках и не започнах да го моля. После се обърна и излезе.
Оставих чашата върху бюрото и посегнах към телефона.
Трийсет и две години. Толкова бях дала на системата по заетостта. Започнах като инспектор в малък районен отдел, когато бях на двайсет и пет. Тогава в кабинетите нямаше компютри — само картотеки и пишещи машини. С времето стигнах до заместник-директор по методическата дейност. Разработих три регионални регламента, които по-късно бяха възприети и в четири съседни области. Обучих четирийсет и седем специалисти, дванайсет от които днес заемаха ръководни позиции.
Румен Илиев дойде на готово — в подредена система, върху изградено доверие и правила, създадени от мен.
А сега възнамеряваше да ме изпрати зад вратата срещу „малко обезщетение“.
Отворих контактите в телефона и намерих нужния номер.
Обаждането от министерството беше дошло преди три дни. Не при директора — лично при мен. Надежда Александрова, началник на отдела по кадрова политика, беше казала кратко: „Елена Борисова, сформираме работна група за реформа на методическата база. Вашето участие е задължително. Подгответе се за командировка в София следващата седмица.“
Тогава благодарих и не споменах нищо на директора. Просто не бях успяла. После реших, че е по-разумно да изчакам.
И ето — моментът беше дошъл.
На следващата сутрин влязох в кабинета на „Кадри“ точно в девет. Гергана Валентинова, млада жена с уплашени очи, вече ме чакаше с папка документи.
— Елена Борисова — започна тя тихо, — тук е споразумението за прекратяване… Румен Илиев каза, че обезщетението ще бъде две заплати.
Две заплати. Моето възнаграждение беше 820 лв. Общо 1640 лв. за трийсет и две години работа.
— Гергана — казах без да повишавам глас, — дай ми да прегледам документите.
Тя ми подаде папката. Отворих я и прелистих страниците. Споразумението беше съставено грамотно — нямаше нищо незаконно, само сухо предложение да се разделим по взаимно съгласие срещу смешна сума. Можех да откажа. Имах пълното право. Но директорът очевидно разчиташе на натиск — че ще се изплаша и ще подпиша.
— Днес няма да подписвам — казах и върнах папката на Гергана Валентинова.
— Но Румен Илиев…
— Гергана, ти познаваш трудовото законодателство. Споразумението по взаимно съгласие е доброволно. Имам право да помисля. — Изправих се. — Кажи на директора, че в единайсет ще бъда при него.
До единайсет вече бях готова.
Върху бюрото ми бяха подредени няколко листа, а най-отгоре лежеше разпечатка от официалния сайт на министерството.
