В разпечатката беше посочен съставът на работната група, а сред имената стоеше и моето. До нея бях сложила писмото от Надежда Александрова, с което се потвърждаваше командировката ми. Имаше и копие от трудовата ми книжка — трийсет и две години без прекъсване на стажа. Най-отдолу бях прибавила още един лист: член 178 от Кодекса на труда, с подчертани важните абзаци.
Събрах документите, взех чашата си и тръгнах към кабинета на директора.
— Елена Борисова — посрещна ме Румен Илиев зад масивното си бюро, — очаквах вече да сте подписали.
— Не съм — отвърнах спокойно и поставих първия лист пред него. — Моля, погледнете.
Той го взе, прекара очи по редовете и вдигна поглед към мен.
— Какво е това?
— Списъкът на работната група към министерството. Командировката ми е насрочена за следващия вторник.
За три секунди в кабинета настъпи пълна тишина. После той остави листа на бюрото.
— И какво от това? Участието в такива групи е доброволно.
— Точно така — съгласих се аз. — Също както и прекратяването на договора по взаимно съгласие. — Плъзнах към него следващия документ. — Това е писмо от Надежда Александрова. Адресирано лично до мен. В копие тя е включила и своя пряк ръководител — заместник-министъра.
Пауза този път се проточи повече.
— Разбирате ли — продължих с равен тон, — че ако утре подам сигнал до Инспекцията по труда за оказан натиск при уволнение, а вдругиден се появя в София като член на министерска работна група, историята ще стане доста любопитна? За всички замесени.
— Никой не ви принуждава — каза той, но гласът му вече беше променен. По-сух, по-стегнат.
— Именно. Никой. Затова и няма да подпиша. — Прибрах листовете обратно. — Ще продължа да работя по обичайния ред. Ако разполагате със законово основание да прекратите трудовия ми договор, оформете го. Съкращаване на щата, предизвестие от два месеца и обезщетение в размер на три заплати. Или изчакайте сама да взема решение. Но срещу две заплати — не.
Изправих се.
— Елена Борисова — опита се той да върне предишния си тон, — няма нужда да превръщаме това в… конфликт.
— Аз не създавам конфликт — казах вече от прага. — Просто съм чела Кодекса на труда. И то отдавна, вероятно още по времето, когато вие сте били ученик.
Същата вечер ми се обади Гергана Валентинова.
— Елена Борисова — прошепна тя в слушалката, — той казва, че ще намери основание. Че ще назначи одит на вашия отдел.
— Нека назначи — отговорих. — При мен всичко е документирано за трийсет и две години назад. Последната проверка беше преди четири години и приключи без нито една забележка.
— Много е ядосан.
— Гергана, не се плаши. Ти просто си върши работата според закона. Подписвай само документи, които отговарят на Кодекса на труда. Ако нещо те съмнява, имаш право да поискаш консултация. Това също е твое право.
Тя замълча за кратко.
— Благодаря ви — каза тихо.
Затворих телефона и отидох да приготвя вечеря.
Румен Илиев все пак разпореди одит. След седмица в отдела ни се появиха двама проверяващи — мъж на възраст с папка под мишница и млада жена с лаптоп. Останаха при нас три дни. Преглеждаха документация, методически материали, разработки и отчетите по програмите за заетост.
На третия ден мъжът се приближи до бюрото ми и без никакво въведение каза:
— Архивът ви е подреден изключително добре. В днешно време рядко се вижда такова нещо.
— Благодаря — отвърнах. — Винаги съм казвала на хората си: ако се страхуваш от проверка, значи някъде не работиш както трябва.
Той се усмихна и си записа нещо.
Десет дни по-късно видях резултатите от одита през общия сървър. Директорът по невнимание беше качил не само окончателния вариант, а и черновата с вътрешните бележки. Срещу нашия отдел в работния документ пишеше: „нарушения не са установени, документооборотът е образцов“.
В окончателната версия това изречение беше сведено до краткото: „забележки няма“.
Запазих и двата файла.
В София заминах следващия вторник, точно както беше планирано.
Надежда Александрова се оказа енергична жена на около петдесет години.
