Носеше косата си късо подстригана и имаше навик да говори бързо, сякаш всяка минута ѝ беше разчетена.
— Елена Борисова — обърна се към мен тя на втория ден, докато пиехме кафе в почивката, — от колко години се занимавате с методическа работа във вашия регион?
— Осемнадесет — отвърнах. — Откакто ме прехвърлиха на тази длъжност.
— Вашите регламенти ги ползваме като основа. Знаехте ли?
— Предполагах.
Тя ме изгледа с жив интерес.
— Чува се, че при вас има нов директор?
— От осем месеца — казах спокойно.
— И какъв е?
Замислих се за миг.
— Деен — отговорих. — Обновява състава.
Надежда Александрова кимна. По лицето ѝ не успях да разчета нищо — личеше си, че е човек с опит. Но въпросът не беше зададен просто така, това го разбрах веднага.
След четири дни се върнах.
На бюрото ме чакаше бележка от Гергана Валентинова: „Минете при мен, когато можете“.
Отидох веднага.
— Елена Борисова — каза Гергана Валентинова и затвори вратата на кабинета, — докато ви нямаше, идва човек от областното управление. Говори дълго с директора. След това Румен Илиев цял ден беше необичайно мълчалив.
— От управлението? — повторих.
— Да. Случайно дочух, че става дума за кадровите решения от последните месеци. За няколко души, освободени след идването му.
Кимнах.
— Гергана, постъпила си правилно. Благодаря ти.
Същия ден при мен дойде Силвия Родопскиа, старши инспектор, която Румен Илиев беше освободил сред първите — още през януари. Тя беше на петдесет и осем години, с двадесет и четири години стаж. Бяха ѝ предложили обезщетение от две заплати и тя беше подписала, защото се бе уплашила.
— Елена Борисова — започна тя, — казаха ми, че мога да се обърна към инспекцията по труда. Че срокът още не е изтекъл.
— Три месеца от подписването на споразумението — уточних аз. — Колко време мина?
— Два месеца и половина.
— Значи още имаш възможност. Подписа ли под натиск?
— Каза ми, че ако откажа, ще намери основание да ме уволни дисциплинарно. Изплаших се.
— Това е натиск. Запиши всичко, което си спомняш — дати, точни думи, кой е присъствал. После отиди на консултация.
Тя кимаше и записваше нещо върху лист. Ръцете ѝ леко трепереха.
— Силвия — казах тихо, — работила си тук двадесет и четири години. Не биваше да си тръгваш по този начин.
Три седмици след връщането ми от София в нашето учреждение пристигна комисия от областното управление. Официално, с предписание. Проверяваха кадровата документация за последните осем месеца — от деня, в който Румен Илиев беше поел поста.
Аз продължих да си върша работата. Идвах в девет, тръгвах в шест, водех методическите съвещания, отговарях на запитванията от районните отдели.
Румен Илиев не се мярна из коридорите три дни. Стоеше затворен в кабинета си.
На четвъртия ден Гергана Валентинова влезе при мен с папка документи.
— Елена Борисова — каза тя, — комисията иска всички споразумения за прекратяване от последните осем месеца. Искат и докладните записки, въз основа на които са вземани решенията.
— Всичко е в архива — отговорих. — Моите докладни винаги са били оформяни както трябва.
— Знам. Аз говоря за другите.
— А за другите, Гергана, няма как да ти помогна. Не е твое задължение да ги прикриваш. Дай на комисията онова, което изискват.
Тя изпусна въздуха си бавно.
— Да — промълви. — И аз така мислех.
За резултатите от проверката научих не от официален документ, а от Красимира Соколова. Тя работеше тук дори по-дълго от мен — тридесет и пет години — и познаваше всички и всичко.
— Елена — каза ми в петък вечерта, докато вървяхме към изхода, — нашия Румен го викали в управлението. Направо на килимчето.
— Кога?
— Вчера. А днес беше бял като платно.
Не отговорих.
— Ти знаеше ли? — попита Красимира Соколова.
— Знаех, че правилата не са написани за украса — казах аз.
Красимира Соколова ме погледна за миг, после не издържа и се засмя.
