В понеделник, точно в десет сутринта, ме повикаха в директорския кабинет.
Румен Илиев беше зад бюрото си. Този път нямаше лъскави копчета за ръкавели, нито онази самоуверена осанка, с която обикновено посрещаше хората. Беше с обикновено сако и лице на човек, който не е спал добре.
До него седеше мъж, когото не познавах — около петдесет и пет годишен, в сив костюм, с внимателен, делови поглед.
— Александър Любомиров — представи се той. — Заместник-началник на областното управление.
Седнах срещу тях.
— Елена Борисова — започна Александър Любомиров, — след извършената проверка са установени няколко нарушения в кадровата дейност през последните осем месеца. По-конкретно — данни за оказван натиск върху служители при подписване на споразумения за прекратяване на трудови правоотношения. Става дума за седем души.
Седем.
Аз знаех за петима. Останалите двама не ми бяха известни.
— На учреждението е издадено предписание — продължи той и остави документ върху бюрото. — Освен това се разглежда възможността засегнатите служители да получат допълнителни компенсации.
Погледнах към Румен Илиев.
Той не вдигаше очи. Гледаше в плота на бюрото, сякаш там имаше нещо изключително важно.
— Вашето участие в работната група към министерството също е отбелязано отделно — каза Александър Любомиров. — Надежда Александрова е дала много висока оценка за работата ви.
Само кимнах.
— Как бихте описали атмосферата в колектива в момента? — попита той.
Не отговорих веднага. Погледът ми отново се спря върху Румен Илиев. Този път той вдигна глава. В очите му нямаше предизвикателство, нито раздразнение. Само умора.
— Колективът е добър — казах спокойно. — Хората са опитни, подготвени, отговорни. Просто последните месеци бяха… тежки.
Александър Любомиров си записа нещо.
Две седмици по-късно Румен Илиев подаде молба за напускане по собствено желание.
Научих го от Гергана Валентинова още сутринта, когато тъкмо бях влязла в кабинета и оставях чашата си на перваза.
— По собствено желание — каза тя тихо, сякаш още не можеше да повярва. — Без шум.
— Има право — отвърнах.
Силвия Родопскиа получи обезщетение. Не две заплати, както първоначално ѝ бяха предложили, а шест. Не знам точно по какъв ред беше оформено всичко, но същата вечер тя ми се обади.
Каза само:
— Благодаря.
И толкова. Нямаше нужда от повече думи.
Още двама от седемте се върнаха на работа — онези, които наистина искаха да се върнат. Другите предпочетоха да вземат парите и да продължат нататък.
За временно изпълняваща длъжността директор назначиха Красимира Соколова. Тя ми се обади лично.
— Елена, няма да имаш нищо против, ако понякога те питам за съвет, нали?
— Красимира, ние работим заедно от тридесет години — казах. — Кога точно сме спирали да се съветваме една с друга?
Тя се засмя. Топло, искрено, по старому.
В утрото, в което всичко сякаш най-сетне приключи, пристигнах в кабинета преди всички. Включих чайника. Извадих любимата си чаша — бяла порцеланова, със синя ивица. Бях я донесла от вкъщи преди двайсет години и оттогава стоеше при мен като малък, мълчалив свидетел на всички промени.
Докато водата завираше, отворих лаптопа и написах кратък имейл до Надежда Александрова. Благодарих ѝ за командировката и попитах кога се очаква следващото заседание на работната група.
Отговорът дойде след около четиридесет минути:
„Ориентировъчно през март. Очакваме ви.“
Затворих пощата и си налях чай.
Навън беше студено ноемврийско утро. Средата на месеца, около осем градуса под нулата, с ясно небе и онзи блед зимен въздух, който прави всичко да изглежда по-рязко. В коридора вече се чуваха гласове — хората идваха на работа, поздравяваха се, отваряха врати, оставяха чанти, включваха компютри.
След половин час трябваше да мине Гергана Валентинова с документи за подпис. После имахме съвещание с районните отдели.
Взех чашата в ръце и си помислих, че тридесет и две години не са просто ред в трудовата книжка. Това е памет. Опит. Разбиране как се движи една система, когато не я блъскаш безразсъдно. Знание, че правилата не са измислени за онези, които търсят начин да ги заобиколят, а за хората, които всеки ден ги спазват. И че търпението не е слабост. То е инструмент.
Румен Илиев се усмихваше, когато говореше за „свежа кръв“.
Само че не знаеше за обаждането. Не знаеше за архива. Не знаеше какво означават тридесет и две години работа на едно място.
Допих чая, оставих чашата обратно на перваза и взех телефона. Трябваше да се обадя в един от районните отдели — там отдавна имаше проблем с отчетността, който най-после трябваше да бъде изчистен.
Работата не чака.
А аз нямах никакво намерение да си тръгвам.
