— Защо пипаш моите тенджери?
Надежда го произнесе тихо, почти прекалено спокойно. С онзи особен тон, с който човек говори секунди преди да избухне в плач или да запрати кухненска кърпа в нечие лице.
До печката стоеше Елица — по-малката сестра на мъжа ѝ, бременна, облечена в домашния пуловер на Надежда, който ѝ се опъваше на корема и очевидно ѝ беше къс. Тя разбъркваше елда в любимата ѝ тенджера. На стола до масата се беше настанила свекървата, Мария Георгиева, с разкопчано пухено яке, сякаш е наминала само за пет минути. Само че под масата вече се виждаше голяма карирана чанта, приличаща на багаж от старите години на сергиите.
— Ох, Наде, не започвай още от вратата — обърна се Елица и се усмихна така, сякаш кухнята беше нейна. — Просто огладнях. Сега не бива да стоя гладна, нали разбираш.
— Разбирам единствено, че се прибирам в девет и половина вечерта — Надежда остави чантата си на пода. — И заварвам в кухнята си хора, които не съм канила.
От стаята излезе Ивайло, съпругът ѝ. Беше по тениска с петно от сос и с изражение на човек, който вече е взел решение и не смята да го обсъжда.
— Наде, защо веднага така? Елица ще остане при нас за седмица-две. Положението е сложно.
— При нас? — повтори Надежда. — Ивайло, нали говорихме, че в моя дом никой няма да се настанява без съгласието ми?
— Никой не се настанява — махна раздразнено той. — Ще преспи. После ще видим.
— Ще преспи с две чанти, кашон с бебешки пелени и мултикукър?
Елица пусна лъжицата в тенджерата.
— Вече успя и кашоните да преброиш? Бърза си. Мислех, че си уморена.
— Уморена съм, Елица. Затова нека да минем без театър.
Мария Георгиева цъкна с език.
— Аз на Ивайло му казвах, че от теб човешко отношение не трябва да очаква. При Надежда всичко е по документи — кой е записан, кой не е, кой колко е платил. А роднините явно са някакво приложение към нотариалния акт.
— Тук ипотека няма — Надежда събу обувките си и ги подреди точно върху изтривалката. — Апартаментът е купен от мен преди брака. Прекрасно го знаете.
— Пак ли започваме? — Ивайло разтри лицето си. — Наде, защо го правиш? Сестра ми е бременна. Изгонили са я. Къде да отиде?
— Там, откъдето е дошла. Или при майка си.
— Майка ѝ живее в едностаен апартамент — Мария Георгиева вирна брадичка. — Там живея аз. Между другото, и аз не съм на осемнайсет, че да се свивам по ъглите.
— А значи за мен е най-подходящият момент да го направя?
— Ти имаш три стаи.
— Аз работя от вкъщи. Имам кабинет, спалня и дневна. Това не е общежитие за пострадали роднини.
Елица внезапно подсмръкна — много премерено, почти без сълзи, като жена, която отлично знае кога трябва да включи съжалението.
— Знаех, че не ме обичаш, Наде. Но не предполагах, че ще пратиш дете на улицата.
— Детето засега е вътре в теб — отвърна Надежда. — А и ти не стоиш на улицата. Стоиш в моята кухня и вариш моята елда, облечена в моя пуловер.
Ивайло рязко пристъпи към нея.
— Чуваш ли се изобщо? Тя е в беда!
— Чувам се. А ти чуваш ли мен? Докато аз съм била на работа, ти си пуснал тук сестра си, майка си, багажа и бебешките вещи. Дори не ми се обади.
— Защото знаех, че ще направиш точно това.
— Тоест предварително си бил наясно, че ще съм против, но въпреки това си го направил?
За миг настъпи тишина. Само елдата клокочеше в тенджерата, сякаш единствено тя държеше да бъде доварена докрай.
Мария Георгиева се изправи.
— Ивайло, нали ти казах. С нея с добро не става. Тя вижда само себе си. Седи в този апартамент като царица в склад за ламинат. Нито деца, нито душа, нито топлина.
— Мария Георгиева — Надежда се обърна към нея, — за децата изобщо не започвайте.
— Защо, истината ли боде? На трийсет и осем си. Мъж имаш до себе си, жилище имаш, а домът е празен. Затова пък шкафовете са надписани, чашите са подредени по цветове. Като роди Елица, поне живот ще влезе тук.
— В моя апартамент вече има живот. Моят.
Елица взе една чиния и я тръшна шумно на масата.
— Добре, да говорим честно. Мястото ли ти се свиди, или те вбесява, че аз ще имам дете?
— Вбесява ме, че разговаряш така, сякаш ключовете вече са ти връчени.
— А какво трябва да направя? Да пълзя пред теб? „Благодаря, господарке, че ми отпусна ъгълче“?
— Не. Достатъчно беше да изчакаш да се прибера и да попиташ: „Наде, може ли да остана за няколко дни?“ Това се нарича нормално отношение.
Ивайло се усмихна накриво.
— Ти щеше да кажеш „не“.
— Възможно е. И това щеше да бъде моят отговор в моя апартамент.
— Ето! — Мария Георгиева удари с длан по масата. — Чухте ли? Имотът ѝ е по-скъп от семейството.
— Семейство е, когато не те поставят пред свършен факт.
— Семейство е, когато помагаш.
— Помощта не се взема насила, Мария Георгиева. Насила се взема чуждото.
Ивайло пребледня.
— Ти сега майка ми в кражба ли обвиняваш?
— Казвам, че сте влезли без позволение и сте започнали да разполагате вещи. Ако така ви е по-удобно, намерете си по-мека дума.
Елица отново се хвана за корема.
— Стяга ме. Благодаря ти, Наде. Точно навреме.
Ивайло веднага подскочи.
— Ели, седни. Мамо, дай ѝ вода. Наде, доволна ли си сега?
— Ивайло, не ме превръщай в санитарка на вашето представление.
— Представление? — Елица я погледна с такава ярост, че сълзите мигом пресъхнаха. — Александър ме изгони, защото реши, че детето не е негово. Останах сама. Какво да правя — на гарата ли да спя?
— А негово ли е детето?
Мария Георгиева ахна.
— Надежда!
Елица се изчерви чак до шията.
— Това не те засяга.
— Щом идваш да живееш в моя дом, засяга ме и още как.
Ивайло стисна юмруци.
— Спри.
— Не. Ти спри. Довел си тук зряла жена с последствията от нейните решения, а сега очакваш от мен да мълча и да се усмихвам.
— Последствия? — почти изкрещя Елица. — Ти изобщо за човек ли ме имаш?
— Именно защото те имам за човек, говоря с теб като с възрастна жена, а не като с порцеланова кукла.
Надежда мина в коридора и видя още един кашон, подпрян до стената. Върху него с маркер беше написано: „Кошарка. Обиколници. Мобил.“ Тя бавно се обърна.
— Седмица-две, Ивайло?
Той извърна поглед.
— Е, може би до раждането.
— Значи при нас „седмица-две“ вече означава „до раждането“?
— Наде, защо се хващаш за думите?
— Защото зад думите ви винаги е скрита истината, която удобно сте пропуснали да ми кажете.
Мария Георгиева пристъпи към кашона и нарочно сложи ръка върху него.
— Тази стая така или иначе стои празна.
— Това е кабинетът ми.
— Твоите картинки на компютъра могат да почакат.
— Аз съм интериорен дизайнер, не оцветявам книжки за възрастни.
— О, голяма професия. Местиш дивани на хората.
— И точно с тези дивани, между другото, си купих апартамента, в който в момента се опитвате да внесете бебешка кошара.
Елица прошепна:
— Ивайло, не мога да остана тук. Тя ме мрази.
— Ели, успокой се — Ивайло прегърна сестра си през раменете. — Надежда просто е изморена.
— Не превеждай гнева ми като умора — каза Надежда. — Не съм изморена. Бясна съм.
Той я изгледа изпод вежди.
— Значи ме поставяш пред избор?
— Не. Ти вече избра, когато отвори вратата без моето съгласие.
— Така ли било? Сестра ми не е никоя за теб?
— Сестра ти е човек, на когото може да се помогне. Но не е човек, който автоматично получава право върху моя дом.
