да се нанася в моя апартамент по решение на някакъв семеен съвет, на който аз дори не съм присъствала.
Мария Георгиева бавно нахлузи ръкавиците си.
— Ивайло, обличай се. Няма да се унижаваш повече. Нека си стои сама между стените. После тя ще дойде да пълзи, когато разбере, че е изгубила мъжа си.
Надежда погледна Ивайло право в лицето.
— Ти наистина ли ще си тръгнеш сега?
— Ако изгониш Елица, тръгвам с нея.
— Не я гоня от живота ти. Искам само да напусне жилището ми.
— За мен това е едно и също.
— Очевидно за теб е така.
Елица метна лъжицата в мивката. Металът иззвънтя толкова остро, че Надежда неволно трепна.
— Хайде, Ивайло. Да вървим. По-добре да родя на стълбището, отколкото да слушам как някой ми брои чиниите.
— Не драматизирай — каза Надежда с уморен глас. — Преди стълбището имате майка, такси, хотел, приятелки, а най-накрая и бащата на детето.
— Баща няма!
— Починал ли е?
Елица млъкна.
Ивайло избухна:
— Ти си жестока. Съвсем честно ти го казвам. Преди мислех, че просто имаш труден характер, а ти си жестока.
— А аз преди вярвах, че имам съпруг, не дежурен спасителен пункт за роднини, които сами са си подпалили живота.
Той не отговори. Обърна се и влезе в спалнята. След минута оттам се чу трясък на гардероб. Мария Георгиева помагаше на Елица да навлече якето си и говореше достатъчно високо, за да бъде чута:
— Нищо, дъще. Господ гледа. Днес бременна жена изхвърля, утре на нея няма да има кой чаша вода да подаде.
Надежда не издържа.
— Мария Георгиева, тази чаша вода ми я обещавате като проклятие вече десет години. Мисля да си сложа филтър и някак ще оцелея.
Свекърва ѝ застина. Устните ѝ потрепериха.
— Простачка.
— Но в собствения си дом.
Ивайло се появи с раница на рамо и спортен сак в ръка. Лицето му беше зачервено и някак чуждо.
— Ще поживея при майка ми.
— Добре.
— Дори няма да ме спреш?
— А ти какво очакваше? Да падна на изтривалката и да те моля да върнеш бременната Елица обратно?
— Ще съжаляваш.
— Възможно е. Но поне днес знам за какво.
Вратата се затръшна така силно, че ключодържателят на полицата в коридора подскочи. Надежда остана насред кухнята. Гледаше недоварената елда, чуждата чиния и мокрите следи от обувки по пода. После изключи котлона, изсипа кашата в плик, завърза го и го занесе до шахтата за боклук.
В асансьора я засече съседката, Леля Рада.
— Наденце, гости ли имахте?
— Да. Едно малко нашествие.
— Чух. Тази твоя свекърва е доста гласовита жена.
— Не е гласовита. Просто говори така, сякаш в личната ѝ карта има вграден микрофон.
Леля Рада въздъхна.
— А бременната истинска ли е?
Надежда я погледна изтощено.
— А вие откъде знаете?
— Ами вчера я видях пред входа да пуши. Казах ѝ: момиче, не бива така. А тя ми отвърна: „От нерви е.“ И си помислих — щом е така, значи бременността е нервна.
Надежда не каза нищо повече. Прибра се, заключи горната брава и за първи път от началото на вечерта си събу обувките както трябва.
На сутринта Ивайло не се обади. По обед също не написа. Затова пък в четири следобед пристигна съобщение от Мария Георгиева: „Ти разби семейството. Помисли, докато още не е късно.“ След него дойде и съобщение от Елица: „Разчитах на женска солидарност. Явно съм сгрешила.“ Ивайло се включи чак към полунощ: „Трябва да поговорим, но само ако си готова да се държиш спокойно.“
Надежда прочете написаното и отговори: „Готова съм. В кафене. Утре в седем. Без майка ти и сестра ти.“
Той изпрати: „Подиграваш ли ми се?“
Тя написа: „Уча се от най-добрите.“
На следващия ден Ивайло се появи в кафенето с Елица. Надежда вече седеше до прозореца. Пред нея изстиваше капучино, а до чашата лежеше тефтер. Елица се отпусна срещу нея тежко, с нарочно изстенване.
— Помолих да дойдеш без нея — каза Надежда.
Ивайло свали якето си.
— Тя също има отношение към разговора.
— Аз имам разговор със съпруга си.
— А въпросът засяга моето дете — обади се Елица.
Надежда бавно вдигна очи към нея.
— Твоето.
— Е, разбра ме.
— Не, Елица. Точно това е проблемът. Вие постоянно говорите така, сякаш всички са длъжни да разбират нещата, които самите вие премълчавате.
Ивайло се наведе над масата.
— Наде, хайде по същество. Трябва да решим как ще живеем оттук нататък.
— Чудесно. Слушам.
— Засега Елица е при мама, но там наистина е тясно. На мама ѝ е трудно, вдига кръвно. Елица не може да спи на походно легло, боли я гърбът. Предлагам следното: тя се връща при нас до раждането и още два месеца след това. Мама ще идва да помага. Аз поемам разходите. Ти не се месиш.
Надежда дори се усмихна.
— Предлагаш ми да не се меся в живота на собствения си апартамент?
— Пак започваш.
— Ивайло, това не е „пак“. Това е основата на целия разговор.
Елица погали корема си.
— Слушай, нямам намерение да се регистрирам при теб завинаги. Просто искам да износя детето нормално.
— Вчера вече имахте креватче, обиколници и въртележка.
— Ами детето все някъде трябва да спи!
— В моя кабинет?
— А къде? В коридора ли?
— При майка си.
Ивайло удари с длан по масата. Чашата на Надежда потрепери.
— Стига! Ти обръщаш всичко на подигравка.
— Защото вие наричате нахлуването благотворителност.
Елица погледна към брат си.
— Казах ти, че е безсмислено. Тя иска всички да ѝ се влачим в краката.
— Не, Елица. Искам възрастна жена с дете в корема да престане да гледа на чуждия дом като на резервен вариант.
— Ти какъв човек си изобщо?
— Човек, изморен от безочие.
Ивайло стисна зъби.
— Даваш ли си сметка, че можем да се разведем?
— Да.
Той очевидно очакваше друг отговор.
— И това не те интересува?
— Интересува ме. Боли ме. Но болката не е причина да предам ключовете.
— Избираш стените.
— Избирам себе си. Стените просто случайно са на моя страна.
В този момент Елица се наведе към нея и заговори по-тихо, без предишната театралност:
— Мислиш ли, че съм щастлива? Че нарочно съм си устроила всичко това? Александър ме изхвърли посред нощ. Каза ми: „Събирай си нещата, докато още съм добър.“ Тръгнах си по чехли, Наде. Наистина нямах представа къде да отида.
Надежда я погледна по-внимателно.
— А защо той реши, че детето не е негово?
Елица извърна очи.
— Защото си сметна сроковете.
— И?
— И ги сметна.
— Елица.
— Какво „Елица“? Да, имаше друг мъж. Един път. На фирмено парти. Срам ме е, доволна ли си?
— Не ми трябва твоят срам.
— А какво ти трябва тогава?
— Да признаеш, че твоето нещастие не ти дава право да разбиваш моя живот.
Елица преглътна.
— Не съм искала да го разбивам.
Ивайло я прекъсна рязко:
— Стига вече с това ровене. Наде, питам те за последен път: пускаш ли Елица у нас, или не?
— Не.
Той се изправи.
— Тогава подавам молба за развод.
Надежда кимна.
— Добре.
— Добре? — почти се засмя той. — Четири години брак и ти казваш „добре“?
— Четири години брак, в който днес ти ме разиграваш като квадратни метри.
Елица също стана.
— Хайде, Ивайло. Няма смисъл. Сърцето ѝ е като плочките в банята.
Надежда прибра тефтера в чантата си.
— Плочките поне се мият.
Ивайло излезе пръв. Елица се забави за миг, впи поглед в Надежда, сякаш се канеше да каже нещо, но в последния момент се отказа.
Следващата седмица приличаше на живот след пожар: стените си стояха цели, но миризмата на дим беше проникнала навсякъде. Надежда работеше, ходеше по огледи и вземане на размери, спореше по телефона с техническия ръководител, избираше за клиенти плочки „да не са сиви, но и да нямат цвят“. А нощите се оказаха най-тежката част от това ново мълчание.
