Прибираше се вечер и всеки път, без да иска, наостряше слух. Дали няма да изскърца ключът в бравата? Дали Ивайло няма да влезе с виновно изражение и торба от някой квартален супермаркет, сякаш това можеше да върне всичко по местата му?
Но той не се появяваше.
За сметка на това пишеше свекърва ѝ. Дълги съобщения, натъпкани с удивителни, с фрази от рода на „ще си пожънеш каквото си посяла“ и „жената е длъжна“. Отначало Надежда ги четеше. После престана. Премести целия поток в архива — като стари сметки за ток и вода, които вече не искаш да виждаш, но не изхвърляш веднага.
На осмия ден телефонът ѝ звънна. Беше Елица.
— Наде, вкъщи ли си?
— Защо питаш?
— Трябва да говоря с теб. Само с теб. Без Ивайло. Без мама.
— Заета съм.
— Моля те. Важно е.
— Елица, ако пак ще ми обясняваш как трябва да поживееш тук…
— Не е за това. Искам да ти покажа нещо.
Надежда замълча за няколко секунди.
— След час пред входа. Не се качвай горе.
Елица дойде със старо пухено яке и без грим. Коремът ѝ под якето изглеждаше по-малък, а лицето — някак по-възрастно. Не плачеше, не се държеше за кръста, не играеше ролята на бедното беззащитно момиче. Просто стоеше до пейката и стискаше телефона си с пръсти, зачервени от студа.
— Казвай — рече Надежда.
Елица кимна, сякаш първо трябваше да убеди сама себе си.
— Вчера чух разговор между мама и Ивайло.
— Честито. Във вашето семейство май всички обичат да действат без да питат и да подслушват.
— Не се заяждай. Говоря сериозно.
— И аз.
Елица протегна телефона към нея.
— Записах го. Не целия разговор. Но достатъчно.
Надежда не посегна.
— За какво ми е?
— Защото те не искаха просто да ме настанят при теб за малко. Искаха да се закрепя там. Мама каза на Ивайло: „Нека роди в този апартамент, после чрез теб ще направим адресна регистрация, детето трябва да има кът, а Надежда няма къде да мърда.“ А Ивайло каза, че след ремонта може да докаже вложения и поне някакви пари да измъкне от теб, ако се запънеш.
В гърдите на Надежда изведнъж се отвори студена празнота. Сякаш някой бе разтворил прозорец посред зима.
— Той така ли каза?
— Да.
— Пусни го.
Елица докосна екрана. Първо се чу кухненски шум, после гласът на Мария Георгиева — приглушен, но напълно разпознаваем:
— Ивайло, прекалено мек си. Тя не те брои за мъж. Трябваше още отначало да си пазиш касовите бележки. Подовете ти ли ги сменя? Ти. Вратите ти ли ги слага? Ти. После нека се опита да каже, че всичко е само нейно.
След това прозвуча гласът на Ивайло:
— Мамо, не казвам дял, ясно е. Но обезщетение може. Четох. Ако се стигне до развод, аз какво — на улицата ли да остана?
Мария Георгиева продължи:
— А Елица трябва да се върне там. С бебе тя няма да посмее да я изхвърли, ще я е страх. После ще регистрираме временно детето. А нататък ще видим.
Гласът на Елица не се чуваше в записа. Само някакъв стол изскърца, след което аудиото прекъсна.
Надежда дълго не каза нищо.
— Защо ми го донесе?
Елица прибра телефона в ръкава си.
— Защото си мислех, че мама е на моя страна. А се оказа, че за нея съм нещо като лост. Инструмент, с който да разбие твоята врата.
— А Ивайло?
— Ивайло се засегна, че не се огъна. Сега разказва на всички как си го унизила. Мама му налива още масло в огъня. В началото и аз ти бях ядосана. После ги слушах и разбрах, че в тази тяхна схема изобщо няма място за мен. Има само коремът ми, твоят апартамент и тяхната вечна обида към целия свят.
Надежда погледна евтините ѝ ботуши, после пръстите ѝ, почервенели от студ.
— Къде ще отидеш сега?
— В женската консултация ми дадоха телефон на кризисен център. Обадих се. Има списък с чакащи, но ми казаха, че мога да отида на среща. Освен това една приятелка от Пловдив ми писа, че ще ме приюти за две седмици. Не искам да се връщам при мама.
— Пари имаш ли?
Елица се усмихна накриво.
— Шейсет лева и карта на минус. Живот като по списание.
— Александър?
— Александър написа, че е готов да направи тест след раждането. Ако детето е негово — щял да плаща. Ако не е — „не било негов проблем“. И там човек за пример.
— А другият?
Елица извърна глава.
— Женен е. Дори не съм му казвала.
— Великолепен подбор на мъжки състав.
— Моля те, не започвай. И сама знам.
В този миг Надежда усети как гневът ѝ към нея се изтощава. Не че ѝ прости. Не. Просто вече не виждаше пред себе си нахалницата с розовите пантофи, дошла да завземе чужд дом. Видя объркана, изплашена жена, която собствената ѝ майка беше решила да използва като таран, а брат ѝ — като удобно оръжие за отмъщение срещу жена си.
— Изпрати ми записа — каза Надежда.
— Защо?
— Ще го покажа на адвокат. И, Елица… няма да те пусна да живееш при мен. Дори след това.
— Разбрах.
— Но ще ти извикам такси до приятелката ти. А ако в апартамента са останали твои чанти, можеш да си ги вземеш.
Елица вдигна очи.
— Не си ги изхвърлила?
— Не съм майка ти.
За първи път от началото на разговора Елица се усмихна. Кратко, виновно.
— Наде, тогава за пуловера ти наистина не помислих. Просто ми беше студено.
— И без това не ти отиваше.
— Знам. Цвят на умрял патладжан.
— Това беше скъп патладжан.
И двете неочаквано изпръхтяха. Смехът излезе несигурен, сух, почти грапав — като стар хляб. Но все пак беше смях.
Два дни по-късно Ивайло се прибра.
Не се обади предварително. Просто отключи със своя ключ и влезе. Надежда седеше в хола пред лаптопа, а на екрана беше адвокатът ѝ във видеовръзка. По масата бяха подредени нотариалният акт за апартамента, справка от Имотния регистър, касови бележки за ремонта, договори с майстори и фирми — всичко издадено на нейно име.
Ивайло застина на прага.
— Съвещание ли имаш?
— Може и така да се нарече.
Мъжът на екрана каза с равен, делови тон:
— Госпожо Надежда, очаквам скановете на останалите плащания и копие от удостоверението за граждански брак. Относно ключалките — можете да ги смените, ако съпругът фактически не живее там, но е по-добре след подаване на молбата да фиксираме реда за ползване. Това го обсъдихме.
— Благодаря, господин Петър Димитров. Ще ви изпратя всичко още днес.
Тя затвори лаптопа.
Ивайло бавно остави ключовете си върху шкафа в антрето.
— Наела си адвокат?
— Да.
— Бърза си.
— Уча бързо, когато някой се опитва да ме ограби.
Той се напрегна.
— Кой ти каза това?
— Имаш ли много варианти?
— Елица — издиша той. — Разбира се. Предателка.
— Странно е да чуя тази дума от човек, който е обсъждал с майка си как да регистрира чуждо дете в моя апартамент.
Ивайло пребледня.
— Ние просто говорехме. Беше на емоция.
— Говорехте доста конкретно. За касови бележки. За компенсация. За адресна регистрация.
— Ти изобщо не разбираш какво ми е! Аз съм мъж, Наде. Четири години живях при теб и през цялото време ми даваше да разбера, че тук съм никой.
— Не е вярно. Ти беше мой съпруг.
— Съпруг без глас.
— Да имаш глас не означава да имаш право да заселваш роднините си в чуждо жилище.
— Исках да помогна на сестра си.
— Не. Да помогнеш на сестра си означава да ѝ наемеш стая, да говориш с бащата на детето, да ѝ дадеш пари, да ѝ намериш лекар. Ти искаше да я доведеш тук, защото така излизаше по-евтино и по-удобно за майка ти.
Той мина към кухнята, наля си вода и я изпи на един дъх.
— Ти винаги си умеела да извърташ всичко така, че аз да изглеждам жалък.
— Ивайло, аз нищо не извъртам. Ти сам застана много удобно в тази роля.
— Слушай, стига. Дойдох да поговорим нормално. Без съдилища, без тази мръсотия. Мога да се върна, ако се извиниш на Елица и на майка ми.
Надежда дори не разбра веднага, че той го казва напълно сериозно.
— Повтори.
— Казвам, че още може да оправим нещата. Ти избухна, те също. Елица вече замина, мама ще я успокоя. Но ти трябва да признаеш, че прекали.
— Значи си дошъл да ми предложиш да те получа обратно като награда за извинението си?
— Не преувеличавай.
— Ивайло, стоиш в моята кухня и пазариш завръщането си като прахосмукачка на промоция.
— А ти какво предлагаш? Развод? Заради сестра ми?
— Не заради сестра ти. Заради теб.
— Какво толкова съм направил?
— Отключи вратата. Излъга ме. Притискаше ме. Тръгна си. Заплашваше ме с развод.
