— От тази вечер въвеждаме отделни финанси — обяви Илиян Костов и остави вилицата върху ръба на чинията с такава важност, сякаш току-що бе сложил подписа си под мирен договор след дълга и изтощителна война. — Всеки зрял човек сам носи отговорност за парите си.
Камелия Любомирова вдигна поглед от тенджерата с елда.
— Това на мен ли го каза, или го съобщи на хладилника? Защото точно хладилникът у нас отдавна настоява някой възрастен най-после да поеме грижата за пълненето му.
— Не започвай със сарказма — изправи гръб Илиян на табуретката. — Говоря напълно сериозно. Моята заплата — мои разходи. Твоята заплата — твои разходи. Наем, сметки, храна, интернет, училището на Николай Александров — всичко това наполовина. А останалото всеки си решава сам. Омръзна ми да взема пари и след три дни да нямам представа къде са отишли.
— А преди имаше ли такава представа?
— Преди дори нямах шанс да разбера. Превеждах парите на теб, ти ги разпределяше, а после ми казваше: „Илияне, трябват още сто лева, на Николай маратонките са се разпаднали.“ И аз, разбира се: „Да, трябва.“ Само че, между другото, и аз имам желания.
— Знам ги — Камелия изгаси котлона и седна срещу него. — Въдица, винтоверт, комплект накрайници, който купи миналата година и още стои неотворен, и яке „като на нормалните мъже“, макар старото ти просто да плаче за пране, не за подмяна.
— Ето, виждаш ли! За теб моите желания винаги са смешни.
— Илияне, не желанието ми е смешно, а това, че го наричаш финансова независимост. Свободата е да знаеш колко струва прахът за пране, а не да си купиш изкуствена примамка за трийсет и осем лева и да я обявиш за „инвестиция в почивката“.
— Започна се — отпусна се той назад на стола. — Очаквах го. Сега ще ми изнесеш лекция как без теб всички ще умрем от глад и от мръсни чорапи.
— Няма да умрем. Най-много да започнем да миришем на самоувереност.
От стаята се подаде Николай Александров — шестнайсетгодишният им син, дългуч, със слушалки около врата.
— Мамо, пак ли говорите за пари? Може ли да мина транзит? Психическото ми здраве ми е скъпо.
— Минавай, наследнико — каза Илиян. — Всъщност и с теб ще започнем. Джобни ще получаваш отделно от мен и отделно от майка си. Ако искаш пари за кино, казваш от кого ги искаш. Да има прозрачност.
— Тате, ние семейство ли сме, или обществена поръчка за доставка на бисквити? — Николай се почеса по тила. — Да си подавам ли заявленията в два екземпляра?
— Не остроумничи.
— Не остроумнича. Приспособявам се към пазара.
Камелия се усмихна криво.
— Добре, Илиян. Да бъде отделно. Но тогава — честно. Общите разходи се доказват с касови бележки. Храна, препарати, транспортът на Николай до тренировките, лекарства, подаръци за роднини, дребни ремонти, храна за котката, смяна на филтъра за вода, крушки, батерии, чували за боклук. Всичко делим.
— Делим — уверено кимна той. — Не съм малко дете. Ще се справя.
— А хладилника делим ли?
— Какво значи това?
— Значи точно това. Ти си купуваш свое — ядеш си своето. Аз си купувам мое — ям си моето. Общото го купуваме по общ списък и го плащаме наполовина. И после без нощни разкопки в кутиите с моите кюфтета, сякаш си археолог, влязъл в гробница.
— Господи, какви кутии… Не съм на пет години.
— Е, ще проверим.
Илиян работеше като майстор във фирма за пластмасова дограма и печелеше прилично, особено когато имаше поръчки за вилни зони и къщи. Камелия беше на рецепцията в частна стоматологична клиника. Заплатата ѝ беше по-скромна, но главата ѝ работеше като счетоводна таблица. Тя знаеше кога пилешкото е на най-добра цена, в кой магазин препаратите излизат по-евтино, кой лекар няма да изпише излишни лекарства и защо картофи в мрежичка не се купуват, ако отдолу винаги се крият два изгнили, като тайни агенти на разпада.
Илиян, от своя страна, беше убеден, че парите изчезват, защото жена му „дребнее“. Според него беше достатъчно да се спрат киселите млека, салфетките, дамските превръзки, гъбите за съдове, кремът за ръце, копърът, лимоните и някакви „напълно ненужни“ пликове за замразяване — и животът веднага щеше да стане широк, свободен и най-вече мъжки.
На следващия ден той се прибра от магазина с огромно парче пушени гърди, буркан кисели краставички и хляб със семена.
— Това е мое — заяви, докато подреждаше покупките на средния рафт. — Купих си го за себе си. С мои пари.
Камелия безмълвно отвори хладилника, извади пластмасова кутия с борш, малка тенджерка с пилешки кюфтета и ги премести на горния рафт.
— А това е мое. С мои средства. Само да не ги объркаш. Боршът, естествено, не е надписан, но не прилича на теб.
— Какво трябва да значи това?
— Че е богат и добре обмислен.
Николай надникна в хладилника и подсвирна.
— Супер. Вече сме като в студентско общежитие: това е мое, това е твое, това не се пипа, а ако пипнеш онова — ще те ликвидират.
— Това се отнася и за теб — каза Илиян. — Време е да разбереш цената на продуктите.
— Разбрах. Боршът на мама е безценен, пушените гърди на татко са опасни за черния дроб.
— Николай!
— Добре, изчезвам. Пазарът е нервен.
Първият удар по реформата на Илиян не беше нанесен от Камелия, а от котката Дуся. Тя седна до празната си купичка и започна да крещи така, сякаш съдия-изпълнител я изнасяше от жилището.
— Камелия, няма ли храна за котката? — извика Илиян от кухнята.
— Има.
— Къде?
— В моя шкаф.
— Защо не е при общите неща?
— Защото я купих с мои пари, малък пакет. Нали вчера каза, че всеки сам отговаря за собствените си разходи?
— Дуся е обща.
— Разбира се. Затова ми дължиш около четири лева за половината пакет. Или си купи свой.
— Сериозно ли ще делиш котешката храна?
— Аз? Не. Ти започна да строиш финансова вертикала. Аз просто подреждам тухличките равно.
Илиян изсумтя, отиде до магазина и се върна с „премиум“ храна, защото продавачката му беше казала: „Господине, ако обичате животното, вземете тази.“ Дуся я подуши, изгледа Илиян с презрение и отиде да спи върху чистото пране.
— Не яде — съобщи той след половин час.
— Има характер. Одрала ти е кожата. Само че има повече козина и претенциите ѝ са по-честни.
— Може ли да ѝ сипеш от твоята?
— Мога да ти продам порция. Пазарна икономика, Илияне. Отстъпка за редовни клиенти — след десетата покупка.
До края на първата седмица в апартамента вече се бяха оформили странни зони на влияние. На рафта в банята стоеше шампоанът на Камелия, а до него самотно лежеше сапунът на Илиян „Боров аромат“, купен на промоция „три броя на цената на два“. Върху пералнята Камелия сложи своя прах за пране и залепи бележка: „За дрехите на Камелия и общите кърпи.“ Илиян първо се засмя, но после откри, че работните му чорапи не се перат сами, както и че прахът за цветно пране не е същото като праха „който беше най-евтин“.
— Камелия, на коя програма се перат дънки? — попита той една вечер, застанал пред пералнята с изражението на сапьор.
— На тази, при която няма да се свият до размера на шортите на Николай.
— Питам сериозно.
— Трийсет градуса, центрофуга осемстотин оборота. Само провери джобовете. Миналия път изпра касова бележка, два винта и бонбон без обвивка. После пералнята цяла седмица миришеше на детство на строителен обект.
— А колко прах се слага?
— На око.
— На чие око? Твоето е счетоводно, моето е строително.
— Половин капачка.
— А омекотител?
— Нали твърдеше, че това е буржоазна глупост?
— Говорех за миризмата „планинска лавандула“. Не за това тениската след пране да стои права като ламарина.
— Ето, порастваш.
Илиян се направи, че държи всичко под контрол, но след час извади от пералнята сивкава купчина. Белите чорапи бяха придобили цвят на житейска тъга, а работната тениска беше получила странна форма — сякаш я е носил човек, на когото внезапно са скъсили торса и са разширили душата.
— Нормално е — каза той, когато улови погледа на Камелия. — Важното е, че сам го направих.
— Сам е прекрасно. Самостоятелността по принцип е полезна. Особено когато после може да се простре на балкона и да ѝ се любува човек.
Втората седмица започна с обаждане от дъщеря им. Десислава Цветанова учеше във Варна, живееше в общежитие, работеше почасово в кафене и обикновено звънеше вкъщи с една от две интонации: „всичко ми е чудесно“ или „мамо, само не се ядосвай“.
Този път беше втората.
— Мамо, татко вкъщи ли е? — попита тя.
— Тук е. Седи и изучава сметката за ток като древен ръкопис.
— Пусни ме на високоговорител, моля те.
Илиян веднага наостри уши.
— Какво е станало?
— Лаптопът ми умря. Не съвсем, но екранът е на ивици, като ограда на село. След четири дни трябва да предам курсова работа. В сервиза казаха, че ако е матрицата, ремонтът започва от около сто и двайсет лева.
Илиян мигом премина на гласа на отговорен баща:
— Деси, трябва да си по-внимателна. Това е техника, не дъска за рязане.
— Тате, не съм го удряла. Той е по-стар от чувството ми за хумор. На седем години е.
— Седем години не са възраст.
— За човек — не. За лаптоп — пенсия с право на санаториум.
Камелия погледна съпруга си.
— Е, какво казва семейният финансов съвет?
— Да — заяви Илиян. — Ремонтът е общ разход. Дъщерята е обща. Делим наполовина.
— Добре. Шейсет лева от теб, шейсет от мен.
— Сега ли?
— А курсовата да не би да я предава след месец?
Илиян извади телефона, отвори банковото приложение и лицето му помръкна.
— При мен в картата в момента е… малко сложно.
— Това какво е? „Малко сложно“ диагноза ли е, или сума?
— Камелия, не започвай. Просто купих някои необходими неща.
— Пушени гърди, котешка храна, прах за пране, два обяда от кулинарията, защото супата ти избяга, и нова ролетка, понеже старата „лъжела с един сантиметър“?
— Ролетката наистина лъжеше.
Десислава въздъхна в телефона.
— Мамо, татко, може после да се развеждате по пера в бюджета, но сега може ли някой да плати матрицата?
— Аз ще преведа парите — каза Камелия. — Илиян ще ми даде своята половина до петък.
— Ще я дам — измърмори той. — Не е нужно да ме изкарваш длъжник пред собствената ми дъщеря.
— Тате, спокойно. Ако трябва, ще ти пратя погасителен план в Excel.
— Същата като майка си — каза той.
— Слава богу — отговориха едновременно Камелия и Десислава.
До петък Илиян върна само двайсет лева.
— Останалото — след аванса — каза той, без да поглежда жена си.
— Авансът ти беше завчера.
— Удържаха ми за кредитната карта.
Камелия остави лъжицата.
— За коя кредитна карта?
— Обикновена.
— Илиян, кредитните карти не са обикновени. Обикновени може да са тенджерите, и то ако не са с тефлон. Каква кредитна карта?
— Ами… извадих я отдавна. За всеки случай.
— За кой „всеки случай“?
— За мъжки.
— Тоест за случай, когато много ти се иска нещо, но те е срам да го кажеш на жена си?
Той се изчерви.
— Не е голяма сума.
— Колко?
— Камелия, стига разпити. Нали се разбрахме: личните пари са лична територия.
— Разбира се. Само че тази лична територия някак си пречи да платиш дела си за ремонта на лаптопа на дъщеря ти.
