— Ще ти ги върна!
— Илияне, ти не ги връщаш. Ти само обещаваш. А това са две различни вселени.
Той рязко се надигна от масата.
— Знаеш ли какво? Точно затова предложих да си разделим разходите. За да не ми ровиш в сметките и да не ми държиш отчет за всяка стотинка. Аз съм пораснал мъж.
— Пораснал мъж не крие кредитна карта като ученик, скрил двойка в бележника.
— А пораснала съпруга не командва мъжа си така, сякаш е нов стажант в стоматологичния ѝ кабинет!
— Там поне стажантите знаят къде стоят калцуните.
От коридора се чу тихият глас на Николай, който седеше с раница до вратата:
— Май ще ида у Виктор. При тях родителите просто си мълчат един на друг. Атмосферата е по-предвидима.
— Оставаш вкъщи — изрекоха двамата му родители едновременно.
Николай вдигна длани примирително.
— Ето, виждате ли? По важните стратегически теми имате пълно финансово единомислие.
Илиян тресна вратичката на шкафа и излезе на балкона да пуши, макар че от четири години все уж отказваше цигарите. Камелия остана сама в кухнята. Върху масата бяха разпилени касовата бележка за „премиум“ котешка храна, квитанцията за тренировките на Николай, списъкът за пазаруване, изписан с нейния ситен почерк, и телефонът, на чийто екран светеше съобщение от Десислава: „Мамо, моля ви, не се карайте. Наистина мога да взема назаем от момичетата.“
Камелия написа: „Не вземай. Учи.“ После остави телефона и усети как в нея се надига сух, стегнат гняв. Не онзи шумният, при който се блъскат врати и се чупят чинии. По-лошият. Гняв, който тихо закопчава копчетата, измива чашите, проверява домашните на сина си, а нощем лежи с широко отворени очи и вместо овце брои чужди обиди.
В събота Илиян реши да докаже, че е напълно способен на битова независимост, и сам предложи да приготви вечерята.
— Без да ми даваш акъл — предупреди я той. — Мога и сам.
— Щом можеш, действай. Само после изчисти печката. Мазни петна по плочките не се водят интериорен акцент.
Той се прибра с пакет свинско, замразен зеленчуков микс и някакъв сос „по грузински“. След двайсетина минути кухнята вече миришеше на загорял чесън и на лека паника.
— Камелия! — извика той. — Месото кога се соли? В началото или накрая?
— Зависи кога искаш да го съсипеш.
— Много смешно.
— Илияне, нали каза без съвети.
— Не искам рецепта, само уточнявам технологичен детайл.
— От технологична гледна точка вече си превърнал свинското в подметка. Солта няма как да го уплаши повече.
Той затвори кухненската врата без дума. След още десет минути от стаята се показа Николай, подуши въздуха и попита:
— Тате, това вечеря ли е, или учебна евакуация при пожар?
— Ще ядеш каквото има.
— Просто искам да знам дали трябва да го дъвча, или да го предам като веществено доказателство.
Накрая всички ядоха свинското с кетчуп, мълчаха повече от обичайното и хрускаха недосготвените моркови. Камелия опита две хапки, благодари и си наля айрян.
— Нарочно го правиш, нали? — попита Илиян.
— Кое нарочно?
— Държиш се така, все едно това не става за ядене.
— Не се преструвам, Илияне. Пазя си зъбите. Вярно, в стоматологията имам отстъпка, но не и за подобна глупост.
— Поне се постарах.
— Старанието е хубаво нещо. Само че вечерята не е съчинение в пети клас. Стомахът не пише шестица за положено усилие.
Той явно се канеше да ѝ отвърне остро, но преглътна думите. Погледът му се плъзна към тигана, към мазните капки по плочките, към мивката, претъпкана с чинии, и изведнъж каза с умора:
— Ти всеки ден ли така?
— Как така?
— Мислиш какво да се купи, как да го сготвиш, да стигне за всички, да не се изхвърля, да го ядат, пък и за утре да остане.
— Не, разбира се. Понякога мисля как да избягам в гората и да заживея с катериците. Те поне сами си събират ядките.
Той почти се усмихна, но в този момент телефонът му звънна. Илиян погледна екрана и веднага прекъсна обаждането.
Камелия го забеляза.
— Кой беше?
— От работа.
— В събота вечер?
— Монтажниците ни са пълни идиоти. Все нещо не разбират.
Телефонът отново завибрира. Илиян го грабна и излезе на стълбището.
Камелия не тръгна след него. Не беше от жените, които лепят ухо на вратата. Лицето му ѝ беше достатъчно. Така не изглежда мъж, на когото му звънят монтажници. Така изглежда мъж, на когото му напомнят за дълг, за лъжа или за жена, чието име е по-добре да не се произнася вкъщи.
След пет минути той се върна.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Да.
— Монтажниците схванаха ли?
— Схванаха.
— Бързо поумняват вашите глупаци.
— Камелия, не се заяждай.
— Не се заяждам. Запомням.
Той я изгледа предпазливо.
— Какво запомняш?
— Интонации.
— Трябвало е следовател да станеш.
— Не. Следователите поне получават заплата за това. Съпругите го правят безплатно — от любов и от безизходица.
След онова обаждане у Илиян нещо се промени. Продължи още по-упорито да пази своя отделен бюджет, но от него изчезна веселото перчене. Вече не развяваше пушеното месо като победно знаме, не философстваше за справедливостта и спря да повтаря „моите пари“. Започна да брои рестото, отказваше кафе на бензиностанцията, носеше си сандвичи за работа и дори сам си ги правеше: хляб, сирене, краставица, колбас, нарязан тънко като обида.
Камелия го наблюдаваше и мълчеше. А семейното мълчание понякога е по-страшно от скандала. Скандалът поне показва къде е ударът. Мълчанието оставя синината някъде отвътре.
В понеделник, докато подготвяше якето му за пране, тя намери в джоба квитанция от заложна къща. Не беше търсила нищо. Просто изсипваше дребните монети, преди да пусне пералнята. На бележката пишеше: „Залог — златен мъжки пръстен с печат. Сума — 360 лв.“
Пръстена Илиян беше получил от баща си, когато започна първата си свястна работа. Беше тежък, безвкусен, с тъмен камък, но той го пазеше. Слагаше го рядко — по сватби и погребения. Камелия стоеше до пералнята и гледаше листчето, докато зад стената Николай не извика:
— Мамо, къде е зарядното за лаптопа?
— Виж в стаята.
Гласът ѝ прозвуча равен. Прекалено равен.
Същата вечер тя постави квитанцията пред Илиян.
— Обяснявай.
Той пребледня.
— Ровиш ми по джобовете?
— Пера дрехи. Не е същото занимание. Обяснявай, Илияне.
— Това си е моят пръстен.
— Не питам чий е. Питам защо е заложен.
— Трябваха ми пари.
— За какво?
— За лично.
— За „лично“ заложи вещ от баща си?
— Камелия, не ме притискай.
— Още не съм започнала. Само сложих една хартийка на масата. Ще започна да притискам, когато разбера колко ме лъжеш.
Той седна и разтри лицето си с длани.
— Не мога да ти кажа.
— Тогава аз ще изброя възможностите. Първо — кредитната карта. Второ — друга жена. Трето — забъркал си се в някаква глупост. Четвърто — всичко наведнъж, защото животът обича да си спестява време.
— Нямам друга жена.
— Жалко. Друга жена поне би обяснила миризмата на чужд парфюм. А тук мирише на евтина заложна къща и на твоя страх.
— Внимавай как говориш.
— А ти внимавай с дълговете.
Той удари с длан по масата.
— Ти какво изобщо знаеш? Мислиш ли, че ей така започнах всичко това? Че ми е приятно да смятам тоалетната хартия и да си купувам сапун отделно? Не съм идиот, Камелия!
— Тогава престани да се държиш като такъв и кажи истината.
Илиян мълчеше.
— Илияне.
— Не мога.
— Не можеш или не искаш?
— Не искам да те въвличам.
Камелия се изсмя кратко, рязко, без капка веселие.
— Живееш с мен от двайсет и две години. Имаме две деца, общ жилищен кредит, котка, която се храни по-добре от половината хора в квартала, и балкон, натъпкан с твоите дъски „за всеки случай“. Къде точно още ще ме въвличаш? Аз вече съм вътре. Стоя там с парцал в едната ръка и квитанции в другата.
— Камелия…
— Кой ти звъня в събота?
— Няма значение.
— Има.
— Майка ми.
Камелия застина.
— Твоята майка?
— Да.
— Същата твоя майка, която преди три месеца ми обясни, че „ти спирам въздуха“?
— Да, моята майка. Не започвай пак за нея.
— Още нищо не съм започнала. Защо звъня?
— Имала изследвания. Платени. После лекарства. После някаква съседка ѝ препоръчала лекар в частен център. Тя отишла. Там ѝ наговорили разни неща, изплашила се. Трябваха ѝ пари. Дадох ѝ.
— Колко?
— Първо двеста лева.
— После?
— После още триста.
— А след това заложи пръстена.
— Да.
Камелия бавно седна срещу него.
— И вместо да ми кажеш: „Камелия, майка ми има нужда от помощ“, ти устрои вкъщи цирк с финансова независимост?
— Ти щеше да започнеш.
— Какво щях да започна?
— Да говориш, че тя ме манипулира. Че пак ме притиска със съжаление. Че имаме Десислава, Николай, кредита. Че частните лекари са схема. Че първо трябва да отиде при личния лекар и по Здравна каса.
— Тоест щях да кажа разумни неща.
— Щеше да ги кажеш така, сякаш съм малко момче, което носи последния бонбон на майка си.
— А ти какъв си сега? Възрастен мъж, който заложи спомен от баща си и излъга жена си, за да не се обиди мама?
— Тя е болна!
— От какво?
— Сърце. Кръвно. Виело ѝ се свят.
— Каква е диагнозата?
— Аз не съм лекар.
— Видя ли документи?
— Тя каза…
— Илияне, тя е на седемдесет и умее да говори. Особено когато ѝ трябват пари.
— Стига!
— Не, няма да стигне. Дъщеря ни седеше без лаптоп, синът ни трябва да плаща тренировки, а ти си хранил частна клиника, където най-вероятно са продали страх на майка ти. И си прикрил дупката с „разделен бюджет“, за да не я видя.
Той сви юмруци.
— Ти я мразиш.
— Не я мразя. Изтощена съм от това тя да ти звъни и да плаче, а после ти да се прибираш вкъщи и да играеш министър на финансите. Омръзна ми да съм лошата, само защото мога да смятам. Уморена съм, Илияне. Много.
Той извърна лице към прозореца.
— Тя е сама.
— Не е сама. Има син. Само че синът по някаква причина е решил, че жена му не е човекът до него, а пречка между него и майчината драма.
В коридора изскърца врата. Николай стоеше бос, с разтегната тениска, и ги гледаше сънено.
— Пак ли баба? — попита тихо.
Илиян се обърна рязко.
— Защо не спиш?
— Защото викате така, че Дуся се е скрила под ваната. Тате, баба и на мен ми звъня.
Камелия погледна сина си.
— Кога?
— В четвъртък. Помоли ме да не ви казвам. Каза, че ѝ трябват пари за системи, а татко и без това бил затънал в дългове. Преведох ѝ четирийсет лева. От тези, които събирах за маратонки.
Илиян сякаш се смали на стола.
— Ники…
— Мислех, че наистина ѝ е зле. Плачеше. Каза: „Ти си ми вече голям внук, ти ще ме разбереш.“ Разбрах я. Сега ходя със старите маратонки, които миришат като мазе след дъжд.
Камелия затвори очи за миг.
— Илияне, утре отиваме при майка ти. Всички. И гледаме документите.
— Тя не обича така да ѝ се нахлува.
— А аз не обичам някой да дои сина ми като банкомат с пъпки.
— Мамо, пъпките вече почти ги няма.
— В момента дерматологията не е на дневен ред.
На следващия ден тримата отидоха до стария блок в края на квартала. Свекърва ѝ, Светлана Мартинова, ги посрещна по халат и с гласа на болна императрица.
— Ето, ревизорите пристигнаха.
