— Илияне, нали те помолих да не тревожиш Камелия — проточи Светлана Мартинова, сякаш ги приемаше не в коридора си, а на аудиенция. — Тя и без това винаги изглежда така, все едно е дошла да запечата магазина за санитарна проверка.
Камелия спокойно събу ботушите си и ги подреди до вратата.
— Светлана Мартинова, покажете предписанията.
— Какви предписания? Кръвното ми играе, лошо ми е, нощем не мигвам.
— Документите от лекаря.
— Ти какво, прокурор ли си ми? Имам си син, той ми вярва.
— И внук имате. Николай ви е превел две хиляди. Това за лечение ли беше, или вече събирате дарения за фондация „Тревожна баба“?
Светлана пламна.
— Николай сам пожела да помогне на баба си!
Иззад рамото на Камелия Николай се обади:
— Бабо, ти каза, че може да не изкараш до сутринта.
— Казах го образно!
— В полунощ образните изрази ги разбирам трудно.
Илиян стоеше в средата на антрето с лице на човек, който е хукнал да вади давещ се от водата, а е заварил същия този давещ се на брега да продава билети за спасителната акция.
— Мамо — произнесе той глухо. — Къде са касовите бележки? Къде е лекарят?
— Илияне, ти на майка си ли не вярваш?
— Вярвам ти. Затова питам.
— Ето докъде ме докара жена ти. Собственият ми син ми иска отчет.
— Не жена ми — каза той. — Заложната къща. Заложих пръстена на татко.
Светлана Мартинова млъкна. За миг лицето ѝ се промени. Изчезна болната императрица, изчезна театърът, изчезна обидата. Остана нещо съвсем истинско — страх.
— Защо? — попита тя почти без глас.
— За да ти дам пари.
— Глупак си ти, Илияне.
Камелия отбеляза сухо:
— Винаги е приятно, когато в семейството най-после има единодушие.
Светлана се отпусна на ниското столче до шкафа за обувки. Пръстите ѝ нервно зачесаха края на халата.
— Не ги дадох за клиника.
— А за какво? — попита Илиян.
Тя сведе очи и не отговори.
— Мамо.
— На Драгомир.
— На кой Драгомир?
— Борисов. Съседът от третия етаж. Синът му имал голяма беда. Ударил колата. Трябвали пари веднага. Каза, че ще ги върне.
Камелия бавно обърна глава към мъжа си.
— Ето го и него. Частният ни кардиологичен център „Драгомир Борисов“.
— Мамо, ти сериозно ли говориш? — Илиян произнесе думите толкова тихо, че точно това ги направи по-страшни. — Искала си от мен пари уж за лекарства, а си ги давала на съседа?
— Той е добър човек.
— Добър човек взима пари от пенсионерка, която после проси от сина си?
— Той плачеше.
— Половината мъже в тази държава плачат, когато им потрябват чужди пари.
— Ще ги върне.
— Кога?
— Като продаде гаража.
Камелия присви очи.
— Гаражът на Драгомир съществува горе-долу там, където е и вашето изследване, нали?
Светлана рязко вдигна глава.
— Не смей да ми говориш така.
— А вие не смейте да лъжете мъжа ми и сина ми. Ние не сме богати. Не сме нефтен кладенец по домашни чехли. Всеки месец ни е като игра за оцеляване: плати ипотеката, нахрани всички, не полудявай, купи маратонки на детето и се преструвай, че животът е нормален. А вие сте разиграли цял спектакъл, защото някакъв Драгомир умеел да плаче красиво.
Илиян отиде до прозореца и застана с гръб към тях.
— Ще се кача при него.
— Недей — каза Светлана прекалено бързо. — Той е на работа.
— В почивен ден?
— На смени е.
Камелия вече отключваше телефона си.
— Ники, иди при съседите и попитай къде е Драгомир от третия.
— Камелия, не замесвай детето — намеси се Илиян.
— То вече е замесено във финансова пирамида. Нека поне види как изглежда тя без презентация и кафе-пауза.
Николай се върна след пет минути. Лицето му беше сериозно.
— Драгомир е заминал. Съседката каза, че вчера хамали му изнесли дивана, а тази сутрин се качил в такси с някаква жена. И каза още: „Предайте на Светлана, че той дължи на всички.“
Светлана Мартинова закри лицето си с длани.
Илиян се отпусна на един стол. Дълго не каза нищо. После попита:
— Колко му даде?
— Не съм смятала.
— Колко, мамо?
— Тридесет и седем.
— От мен бяха двадесет и пет. От Николай — две. Останалото откъде?
— От пенсията. И продадох обеците.
— Татковите?
— Мои си бяха!
— Татко ти ги подари за четиридесетата годишнина.
Тогава тя заплака. Но този плач вече не беше репетиран, не беше с премерени паузи и трагичен профил. Беше грозен, старчески, беззащитен. Камелия я гледаше и не усещаше никаква победа. Победа има, когато докажеш, че си бил прав. А тук правотата лежеше насред стаята като счупен буркан със сладко — лепкава, мръсна и вече на никого не му беше сладко.
— Светлана Мартинова — каза Камелия по-тихо. — Защо не казахте още в началото?
— Защото щяхте да ми кажете, че съм стара глупачка.
— Аз и сега го мисля. Само че ако бяхте признали веднага, щяхме да имаме полиция, жалба, свидетели. А не заложна къща и пари на дете.
Свекърва ѝ вдигна зачервени очи.
— Полиция? Но той обеща…
— Той се изнесе — прекъсна я Илиян. — Обещанията му са заминали с него в таксито.
В районното прекараха три часа. Дежурният ги слушаше с уморено изражение, въздишаше, тракаше по клавиатурата с един пръст и от време на време повтаряше:
— Такива като тоя Драгомир всеки вход ги ражда. Ще приемем заявлението, ама вие сами разбирате…
Камелия го погледна право в очите.
— Разбираме, че ако нищо не направим, той ще ошушка още три пенсионерки.
Илиян мълчеше. Николай седеше до баба си и по едно време ѝ подаде бутилка вода.
— Бабо, пийни.
Тя я пое с треперещи ръце.
— Сърдиш ли ми се?
— Сърдя ти се. Но пак си ми баба. Само че оттук нататък пари няма да ти превеждам, докато мама не провери. Нищо лично — финансова сигурност.
Светлана подсмръкна.
— Съвсем на Камелия си заприличал.
— Поне някой в това семейство се развива — отбеляза Камелия.
Когато вечерта се прибраха, апартаментът ги посрещна с миризма на котешка храна и немита тиганена мазнина. Дуся излезе от стаята, огледа всички подред и из мяука високо, сякаш председателстваше комисия по щетите.
Илиян свали якето си.
— Утре ще откупя пръстена.
— С какво? — попита Камелия.
— Ще продам мотора от лодката.
— Онзи, който се каниш да ремонтираш от три години?
— Същия.
— Ти го купи вече счупен.
— Затова ще го продам евтино. Но ще го продам.
— Илияне.
— Какво?
— Не прави героизъм от вехтории. Първо ще напишем всички дългове. Кредитната карта, заложната къща, лаптопа на Десислава, маратонките на Николай. После ще решаваме.
Той я погледна почти виновно.
— Пак ли ти ще оправяш всичко?
— Не. Ние ще го оправяме. Разликата е огромна, макар че досега ти я смяташе за козметична.
— Аз наистина мислех, че просто ме контролираш.
— Контролирах те, да. Защото се държиш като човек, способен да купи премиум храна на котката, без да попита котката дали я иска.
— Това е справедливо.
— Но не искам да ти бъда майка, Илиян. Една вече имаш, и мисля, че на всички ни стигна.
Той седна на масата.
— Страх ме беше, че ще кажеш: „Сам си виновен.“
— Казвам го. Сам си виновен. Но това не означава, че ще си направя чай и ще гледам как се давиш. Само че от днес гребеш заедно с мен, а не седиш на кърмата и не държиш речи за свободата си.
Николай донесе старите си маратонки и ги сложи на масата.
— Щом е вечер на признанията, ето. Подметката се отлепя. Лепих я със секундно лепило, после настъпих найлонова торбичка и сега дясната маратонка шумоли на завои.
Илиян взе обувката и я завъртя в ръце.
— Утре ще купим нови.
— От общите ли?
Камелия каза:
— От родителските. Това е древна валута. Не се дели по равно, просто си длъжен да я имаш.
Илиян кимна.
— Ще купим. И на Десислава ще доплатим ремонта. А на мама… на мама ще сложим лимит.
— Какъв лимит? — веднага се напрегна Камелия.
— Не паричен. Човешки. Когато се обади, ще обсъждаме заедно. Пари — само след документи. И повече никакво „не казвай на Камелия“.
— Това трябваше да го кажеш преди десет години.
— По-добре късно, отколкото след втори Драгомир.
Телефонът на Илиян отново звънна. На екрана пишеше: „Мама“.
Той погледна Камелия.
— Пусни на високоговорител — каза тя.
Илиян натисна бутона.
— Илияне — чу се гласът на Светлана Мартинова. — Мислих. Имам една спестовна книжка. Не е много. Бях ги отделяла за погребение.
— Мамо…
— Не ме прекъсвай. За погребение пак ще събера, не бързам. Утре ще изтегля и ще ви върна двете хиляди на Николай. И част от твоите. А на Камелия… кажи ѝ…
Камелия се наведе към телефона.
— Слушам ви.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Благодаря, че не ме довърши.
— Не съм толкова хуманна. Просто нямах сили да довършвам никого.
— И за заявлението благодаря. Сама нямаше да отида. Срам ме беше.
— Срамно е да не правиш нищо и да продължаваш да лъжеш.
— Разбрах.
Илиян гледаше телефона така, сякаш за първи път чуваше майка си без командирския ѝ глас.
— Мамо, утре ще дойда. Само без спектакли, става ли?
— Ще се постарая.
— И си премери кръвното.
— Премерих го. Нормално е.
Камелия не се сдържа:
— Виждате ли как заявлението в полицията лекува кръвоносната система?
Светлана изненадващо изсумтя, почти като смях.
— Езикът ти, Камелия, е като ренде.
— Затова пък морковите за супа стават бързо.
След разговора в апартамента се спусна тишина. Не беше мир. До мира имаше много път. Но поне вече не беше лъжа.
Камелия извади тефтера, в който обикновено пишеше „мляко, яйца, елда, крушки“, и най-отгоре записа: „План за спасяване на давещите се“.
Илиян седна до нея.
— Пиши: кредитна карта — четиридесет и две.
Камелия вдигна очи.
— Ти каза „малко“.
— Излъгах.
— Виждам напредък. Продължавай.
— Заложната къща — осемнадесет с лихвите. На Десислава остават пет. На Николай — маратонки. При мама… засега неизвестно.
— Общо?
— Много.
— „Много“ не е число. Числата плашат повече, но поне са честни.
Смятаха почти до полунощ. За първи път Илиян видя семейния бюджет не като тайнствена черна дупка, в която жена му изсипва заплатата му, а като стара олющена лодка, в която всеки месец запушваш с пръст нова пробойна. Тук — спортна секция. Там — лекарства. Тук транспортът е поскъпнал. Там в училище пак събират за охрана. Тук котката има ваксина. Там дъщеря ти пише: „Мамо, ще изчакам“, и от това не ти идва да се гордееш с търпеливото дете, а да си удариш главата в стената, защото децата не бива да „изчакват“ заради възрастна глупост.
— Камелия — каза той накрая. — Аз не знаех.
— Знаеше. Просто не гледаше.
— Това по-лошо ли е?
— Това е по-честно.
Той помълча дълго, после извади картата си от джоба и я остави пред нея.
— Обща?
— Не — каза Камелия.
Той се изненада.
— Защо?
— Защото и старият модел беше сбъркан. Ти ми даваше пари и си измиваше ръцете. Аз ги взимах и се превръщах в зла диспечерка. Повече така няма да живеем.
— А как?
— Ще има обща сметка за общите разходи. И двамата ще виждаме, и двамата ще плащаме, и двамата ще планираме. Ще има и лични пари — без унижение и проверки. Но дългове, помощ за родители, големи покупки — само след разговор. Не разрешение, разговор. Разбираш ли разликата?
— Опитвам се.
— Опитвай по-бързо. Ипотеката не чака личностното ти израстване.
Той се усмихна уморено.
— Много си зла.
— Уморена съм. Хората често ги бъркат.
На следващия ден Илиян продаде мотора. За смешни пари, но го продаде. После с Камелия отидоха заедно до заложната къща. Бащиният пръстен най-после се върна в ръката му.
