– Не мога повече да деля дом с пенсионерка.
Изрече го, без дори да ме погледне. Очите му бяха забити в чинията с кюфтетата. Тъкмо му бях сложила второто – така беше всяка събота, трийсет и две години подред. Винаги изяждаше по две.
– Димитре, какво говориш?
– За нас, Емилия. По-точно за това, че „нас“ вече няма.
Седнах срещу него. Поставих ръцете си върху масата с дланите надолу, за да не се издам, че треперя. Счетоводителката в мен се събуди по-бързо от съпругата. При думата „няма“ счетоводителят винаги реагира пръв.
– Напускаш ли ме?
– Да. Тръгвам си. Имам друга. На двайсет и девет е. И, представи си, не се разхожда из апартамента с халат с провиснали джобове.
Халатът ми наистина беше стар. Син, с копчета отпред, купен още когато дъщеря ни тръгна на училище. Удобен беше. Преди Димитър му казваше „моят диванен халат“ и се смееше.
Сега не се усмихваше.
– Как се казва тя?
– Йоана.
Кимнах, сякаш това име можеше да ми обясни нещо.
Кюфтетата на масата изстиваха. Гледах ги и в главата ми се въртеше абсурдна мисъл: три часа ги правих. Сама смлях каймата, накиснах хляба в мляко, както ме беше учила майка ми. Три часа от съботата ми. А той щеше да стане и да отиде при Йоана, която най-вероятно си поръчва суши.
– Кога?
– Кое кога?
– Кога си тръгваш?
– Днес. Вече съм си събрал чантата.
Тогава вътре в мен нещо щракна. Не ме прободе, не се скъса, а точно щракна – като ключ за лампа. Значи си беше събрал багажа. Докато аз бях в кухнята. Докато варях супа за цялата седмица напред като последната глупачка.
– Добре. Върви – казах.
Той като че ли не повярва. Дори повдигна вежди.
– Това ли е? Нищо друго няма да кажеш?
– Какво искаш да чуеш, Димитре? Че трийсет и две години съм прала ризите ти напразно? Това го знам и без да ми го обясняваш.
Стана от масата и излезе в коридора. Чувах как се занимава със закопчалката на куфара – същия онзи, с който ходихме до Поморие през 2008-а, когато получихме премията и събирахме за жилището. Тогава вложих и наследството от майка ми. Петдесет и четири хиляди лева. Помня всяка цифра – все пак съм счетоводител.
А апартаментът беше записан на негово име. „Така е по-лесно, Еми, после ще го прехвърлим.“ Не го прехвърлихме.
Останах на кухненския стол и се взирах в двете му кюфтета. После станах, взех един голям черен чувал за боклук – от онези по сто и двайсет литра, които купувам на пакети от супермаркета – и влязох в спалнята.
– Какво правиш? – попита той, щом ме видя с чувала.
– Помагам ти да се изнесеш. Един куфар очевидно няма да ти стигне.
И започнах да хвърлям вътре вещите му. Ризите – в чувала. Анцугът, с който всяка неделя се излежаваше на дивана – в чувала. Чехлите, четката за зъби, самобръсначката, зарядното за телефона. Всичко отиваше вътре. Бързо, хладнокръвно, почти като при инвентаризация.
– Емилия, ти полудя ли?
– Не, Митко. Напротив. Най-сетне ми дойде умът. За първи път от трийсет и две години.
Той ме хвана за ръката. Погледнах пръстите му – къси, с пожълтели нокти – и по някаква причина веднага ме пусна.
– Ще дойда после за останалото.
– Ела. Само се обади предварително. Да ти отворя.
Тогава още си мислех, че наистина ще отворя.
Четири дни по-късно той се появи. Но не беше сам.
Отворих вратата и я видях. Йоана. Стоеше на площадката с бяло палто, неподходящо за сезона, с чанта на дълга тънка верижка, и ме гледаше така, както човек гледа стара мебел, която предстои да бъде изнесена.
– Здравейте – каза тя учтиво, с едно леко присвиване на очите.
– Здравейте.
Димитър се промъкна покрай мен в антрето, сякаш все още беше стопанинът на този дом.
– Еми, ние сме за малко. Идвам да взема зимните дрехи и документите.
– Кои документи?
– Моите, разбира се. Личната карта, талона на колата, осигурителните документи. И тези за апартамента.
Замръзнах на прага на кухнята.
– За апартамента?
– Да. Нали жилището се води на мое име.
Зад гърба му Йоана леко се усмихна. Само с единия край на устата. После често си спомнях тази усмивка.
– Димитре – произнесох много бавно, – ти сериозно ли дойде да вземеш документите за апартамента, в който аз вложих наследството на майка ми?
– Еми, какво наследство сега, това беше преди сто години.
– Осемнайсет – поправих го. – Не сто. Преди осемнайсет години. Петдесет и четири хиляди лева през 2008 година, ако на някого му е интересно – тогава това беше цената на двустаен апартамент в нашия район. Целият. Ти тогава даже се смееше, че съм събирала „стотинка по стотинка“.
– Млади господине – внезапно се намеси Йоана, – ние всъщност нямаме никакво време.
Точно това „млади господине“ ме довърши. Той беше на петдесет и шест, с корем над колана, зачервено лице и торбички под очите, а тя го наричаше млад мъж.
