Какъв ти млад мъж. За Йоана обаче той явно беше „млад“, защото плащаше. Само че, между другото, плащаше с моите пари — през последните три години Димитър не внасяше вкъщи половината си заплата. Все му трябвали „за бензин и за обяд“.
Усетих как нещо ме удари в слепоочията. Не сърцето — точно слепоочията. Сух, рязък тласък, сякаш някой щракна с пръсти вътре в черепа ми.
– Димитър, излез, моля те. И госпожицата си вземи. Документите ще ги получиш. По съдебен ред.
– Ти нормална ли си?!
– По съдебен ред, Мите. Оттук нататък всичко ще минава през съда. Ризи, чорапи, онази половина от апартамента, която уж била твоя. С опис, с подпис и с печат.
Йоана изсумтя презрително.
– Вие сериозно ли вярвате, че ще спечелите нещо? Жилището е на негово име.
Обърнах се към нея. Явно в гласа ми имаше нещо, защото тя направи крачка назад.
– Момиче, изчакайте в коридора. Говоря със съпруга си. Поне на хартия още е такъв.
Димитър я дръпна за ръкава. Тя излезе на площадката. Той остана вътре.
– Емилия, не върши глупости. Можем да се разберем човешки.
– Можем. Само че човешки не означава „дай ми апартамента и паспорта“. Човешки означава: сядаме, смятаме кой какво е вложил и делим. Хайде, да сметнем?
Той мълчеше.
– Не ти се смята. Няма проблем. Аз ще сметна и сама. Това поне го умея, знаеш.
Затворих вратата след него. Завъртях ключа веднъж. После още веднъж. Опрях гръб в дървото.
В жилището настъпи тишина. Само хладилникът в кухнята бръмчеше както винаги. Миришеше и на борш — още от събота не бях успяла да го доям.
Плъзнах се надолу по вратата и седнах на пода. Така останах около пет минути. Не плачех. Просто седях и пресмятах наум: петдесет и четири хиляди за покупката, после ремонтът през 2012-а — още около осем хиляди, кухнята през 2015-а — четири хиляди и двеста, балконът през 2019-а…
Счетоводителката в мен беше включила на пълни обороти. Съпругата вътре мълчеше.
После станах, взех телефона и се обадих на ключар. Дойде след час и ми смени патрона. Четирийсет и шест лева. Записах ги в тетрадката с разходите — навик, от който човек не се отучва лесно.
Вечерта се обади дъщеря ми.
– Мамо, татко казва, че не го пускаш вкъщи.
– Не го пускам.
– Мамо, ама как така, той все пак…
– Елица, имам само една молба към теб. Не се намесвай. Моля те. Ще се оправя сама.
Тя замълча. После тихо каза:
– Добре, мамо.
И точно това „добре“ беше първото нещо от цяла седмица, което ме стопли.
След две седмици получих призовка.
„Иск за делба на имущество, придобито по време на брака.“ Димитър настояваше за половината апартамент, за половината вила — каквато, между другото, никога не сме имали, явно я беше добавил за тежест — и по някаква негова логика искаше „обезщетение за морални вреди“, понеже съм сменила ключалките.
Прочетох всичко и, честна дума, се разсмях. За първи път от месец насам.
След това си записах час при адвокат. Не при познат — познатите много говорят, — а при непозната жена, намерена по обява. Беше около четирийсетгодишна, със сиво сако и внимателен поглед. Казваше се Диана Борисова.
Сложих пред нея папката. Същата папка, която бях пълнила осемнайсет години. Счетоводителски рефлекс — нищо не се изхвърля.
– Удостоверението за наследство от 2007 година – започнах аз и нареждах лист след лист. – Банковото извлечение за постъпили петдесет и четири хиляди лева по моя сметка. Договорът за покупко-продажба на апартамента — за същата сума, в същия месец. Касовите бележки за ремонта, всички, от 2012-а нататък. Разписките за кухнята. Договорът с майсторите за балкона. Платежните за ток, вода, парно и вход — които, между другото, последните шест години плащах сама от моята заплата от хиляда сто и шейсет лева, докато той „инвестираше във връзката си“.
Диана Борисова прелистваше документите и не ме прекъсваше. Накрая вдигна очи.
– Госпожо Емилия, защо сте пазили всичко това?
– Счетоводител съм – отвърнах. – Аз пазя всичко.
Тя се усмихна. Истински, спокойно, сякаш за пръв път пред нея сядаше човек, който не е дошъл с празни ръце.
– Позицията ви е много силна. Според мен няма да говорим за половина. Има сериозен шанс да запазим жилището изцяло за вас.
Кимнах. После добавих:
– Диана Борисова, има още нещо. Аз съм поръчител по автокредита му. От 2022 година. Колата е „Тойота“, взета е за три години, остават още единайсет месеца плащане. Мога ли някак да се измъкна от това?
Тя се замисли за момент.
– Едностранно поръчителството не може просто да се отмени. Но може да уведомим банката за съществена промяна в обстоятелствата — предстоящ развод, имуществен спор, отделно домакинство. Най-вероятно ще поискат от него или нов поръчител, или предсрочно погасяване на кредита. Ако не осигури нито едното, нито другото, банката ще премине към следващата си стъпка.
