– Ще му приберат колата?
– Ще я приберат.
Обърнах поглед към прозореца. Навън валеше мокър сняг, лепеше се по козирката и почти веднага се превръщаше във вода. В този миг си представих Йоана с бялото палто. Представих си как вероятно обича да се вози в онази „Тойота“. И си спомних, че Димитър ме беше качвал в нея само два пъти — веднъж до поликлиниката и веднъж до гробището, при майка.
– Нека го подадем – казах.
И Диана Борисова го написа.
Същата вечер се прибрах, сложих вода за чай и си направих една чаша. Не за него. Не „за двама“. Само за себе си. В малката чаша с незабравки, която той винаги гледаше с презрение. После застанах до прозореца и бавно я изпих.
В жилището беше тихо. Халатът ми си висеше на закачалката. И никой не го наричаше „диванен“.
Тогава си помислих, че да си сама всъщност не е толкова страшно. Страшното беше трийсет и две години да пържиш две кюфтета, а в замяна да получаваш едно-единствено късче внимание.
След малко телефонът иззвъня. Непознат номер.
– Ти какво направи, стара вещице?! – изкрещя женски глас в слушалката. Беше Йоана.
Отдръпнах телефона от ухото си. Бавно и внимателно, както счетоводител отмества грешно попълнен отчет.
– Момиче, имам една молба към вас – отвърнах съвсем спокойно. – Занапред се свързвайте с мен само чрез адвоката ми. Диана Борисова. Ако желаете, мога да ви продиктувам номера.
И затворих.
Първият изстрел беше даден.
Делото се гледа през февруари.
Димитър се появи с единствения си костюм — тъмносиния, същия, с който беше на сватбата на Елица преди четири години. Само че вече му беше отеснял. Сакото не можеше да се закопчае върху корема му.
Йоана я нямаше. По-късно разбрах, че същия ден вече се била карала с него.
Аз бях облечена просто — обикновена пола и бяла риза. Разбира се, без халат. Димитър ме погледна и за миг сякаш се обърка. Вероятно очакваше да види пред себе си „пенсионерката“. А срещу него седеше жена, която трийсет и две години беше водила чужди сметки и за първи път бе дошла да подреди своите.
Диана Борисова говори около двайсет минути. Равно, стегнато, само по документите. Удостоверение — едно. Банково извлечение — второ. Касови бележки — цяла папка, триста и осемнайсет листа. Платежни нареждания — още една папка.
Аз гледах Димитър. Ту се изчервяваше, ту пребледняваше. В един момент дори бръкна в джоба си за валидол, но не намери нищо. Защото валидола винаги аз му го слагах там.
Съдията изслуша адвокатката ми, после вдигна очи над очилата си към него.
– Ответникът има ли възражения по същество?
– Ами… това е имущество, придобито по време на брака…
– С какви средства е закупен апартаментът?
– С общи.
– В делото са приложени удостоверение за наследство и банково извлечение. Петдесет и четири хиляди лева са постъпили по сметката на ищцата през две хиляди и седма година. Жилището е купено през две хиляди и осма за петдесет и четири хиляди лева. Къде са вашите доказателства за участие?
Той замълча.
– Нямате такива?
– Нямам.
Спечелихме делото. Изцяло. Апартаментът оставаше за мен. Освен това съдът присъди и обезщетение за ремонтите, платени от моята карта — още дванайсет хиляди лева, които Димитър трябваше да ми изплати в срок от шест месеца.
Той излезе от залата пръв. Аз се забавих, защото подписвах документите.
Когато излязох в коридора, го видях до прозореца. Гледаше към двора. Раменете му бяха увиснали, а костюмът стоеше върху него като чувал.
– Емилия – каза, без да се обръща. – Не може така.
– Как така?
– Ами така. Всичко до последния лев. Не съм ти чужд човек. Имаме дъщеря заедно.
Приближих се и застанах до него. И точно тогава — кълна се, самата аз не очаквах — изрекох онова, което изрекох.
– Димитре, трийсет и две години не ти бях чужда. Чужда станах за една събота. Помниш ли какво ми каза? Че не можеш да живееш с пенсионерка. Аз не съм пенсионерка. На петдесет и четири съм и до пенсия имам още шест години. Но дори и да бях — за тези думи няма да ти простя нито лев. Нито лев, Димитре. И кредита ти също няма да ти простя.
– Какъв кредит?
– За „Тойотата“. Уведомих банката за развода. Поръчителството ми вече отпада. До дни ще ти се обадят. Ще поискат или предсрочно погасяване, или нов поръчител. Как мислиш, Йоана ще се подпише ли вместо мен?
Той рязко се обърна. Лицето му не беше червено. Беше бяло като вар.
– Ти… нарочно ли?
– Нарочно, Димитре. Съвсем нарочно.
Минах покрай него и тръгнах към асансьора.
Вторият изстрел прозвуча там, в коридора на съда. Чух как телефонът в джоба на Димитър завибрира. Вероятно вече беше банката.
Когато се прибрах, отново си налях чай в чашата с незабравките. Седнах до прозореца, гледах снега и си мислех, че може би точно това имат предвид хората, когато казват, че справедливостта е възтържествувала.
Само ръцете ми още трепереха. Не от страх. От умората на трийсет и две години, която най-сетне си позволих да почувствам.
