После се обади Елица.
— Мамо, ти нормална ли си? Татко останал без кола. Казва, че си го натопила пред банката. Вярно ли е?
— Вярно е, дъще.
— Но той ми е баща! Плаче, разбираш ли?
— Елице, обичам те много. Но тази тема между нас приключва тук. За теб той ще си остане баща цял живот. За мен обаче съпруг вече не е. Моите сметки са едни, неговите — други.
Отсреща настъпи тишина. После тя все пак промълви:
— Ти си станала някаква друга.
— Не, Елица. Станах себе си. За първи път от трийсет и две години.
И затворих.
Пушката гръмна. Втори път. И ако трябва да съм честна, тогава не знаех дали имам право да се радвам — защото в слушалката дъщеря ми плачеше.
Мина една година.
За Димитър научавах по малко, на парчета. Най-вече от Елица. Тя все пак ми звънеше, макар че от октомври вече не казваше „татко“, а „той“.
„Тойотата“ му я взеха още през март. Йоана отказала да му стане поръчител — заявила, че не се била събрала с него, за да плаща неговите задължения. Между другото, така и не се ожениха. Живеели в нейната квартира под наем, една гарсониера в покрайнините, и по разказите на Елица с всеки месец ставало все по-зле.
През август Йоана го изхвърлила.
Беше сряда вечер, когато Елица ми се обади разплакана:
— Мамо, той ми звъни. Казва, че няма къде да отиде. Няма апартамент, няма кола, Йоана му изнесла чантите пред вратата. Казала му: „Не мога повече да живея с длъжник.“
Аз бях в кухнята и белех картофи. За една порция. Сега всичко си готвя само за една порция — и картофите стигат за по-дълго, и храната не се разваля.
— Мамо, чуваш ли ме?
— Чувам те.
— Иска да се върне. Поне временно, така казва.
Погледнах картофите в купата. После ножа. После собствената си ръка, която държеше ножа. Не трепереше.
— Елице, предай му, моля те, само едно. Че аз повече не мога да живея с пенсионер.
— Мамо!
— Това са негови думи, Елица. Не мои. Негови собствени.
Тя млъкна. Дълго мълча. После каза:
— Станала си жестока.
— Може би.
— Да го беше видяла само. Със старото яке, с един плик дрехи в ръка. Като клошар.
— Аз го гледах трийсет и две години, Елица. Във всякакъв вид. И с хубави костюми, и по анцуг. Сега е мой ред да живея, а не да стоя и да гледам как той държи плик пред вратата.
Тя ми затвори.
А аз довърших картофите. Сложих ги на котлона. После пуснах телевизора — силно, както отдавна не бях си позволявала, защото Димитър не обичаше шум.
Даваха някакъв сериал. Не го следях. Просто слушах гласовете, които изпълваха жилището. Моето жилище. Изцяло мое — от единия перваз до другия, от прага до последния ъгъл.
След около два часа телефонът започна да подскача по масата от вибрацията. Номерът беше на Димитър. Гледах как апаратът бавно се плъзга към ръба. Първо позвъняване. Второ. Трето.
Не вдигнах.
Нито на четвъртия път. Нито на петия. Нито на шестия. До полунощ ми звънна шест пъти. Броях ги — навик на счетоводител.
На другия ден Елица ми написа в чата: „Той спи у нас. Временно.“ Отговорих ѝ: „Добре, слънце, пази се.“ И толкова.
Оттогава по тази тема не говорим. Елица е хладна с мен, но ми е дъщеря. Казва, че съм разрушила семейството. Аз ѝ отговарям, че семейството го разруши онзи, който си тръгна в събота и остави две кюфтета на масата. Не можем да се разберем.
Доколкото чух, Димитър започнал работа като пазач на строеж. Живеел във фургон. Йоана пък се омъжила за друг — някакъв директор на автосалон, всичко показвала в Инстаграм.
А аз всяка сутрин пия чай от чашата с незабравките. Готвя само за себе си. Купих си нов халат — не син, а зелен, с големи копчета. Аз си го избрах. В магазина го премерих пред огледалото.
А от огледалото ме гледа жена на петдесет и четири. С побелели слепоочия. С очила. Не пенсионерка. Просто жена, която най-сетне не дължи нищо на никого.
Та затова се обръщам към вас, момичета.
Елица почти не ми говори. Съседката, леля Гинка, вчера в асансьора ми каза: „Емилия, прости му, мъж е, при мъжете се случват такива работи.“ Счетоводителката от службата въздъхна: „Емилия Павлова, ами дъщеря ви? Тя се разкъсва между вас.“ Родната ми сестра от Плевен пък ми рече: „Емилийче, човекът е без покрив над главата. Прибери го поне за зимата.“
А аз не го прибирам.
Прекалих ли тогава с банката и с онова поръчителство? Или направих каквото трябваше — след трийсет и две години пране, две кюфтета и думата „пенсионерка“?
Вие как бихте постъпили, момичета? Бихте ли пуснали обратно мъжа, когото преди година изпратихте с чувал за боклук?
