Куфарът вече чакаше до входната врата, а на печката боршът още тихо къкреше. До него имаше и чеснови питки — точно както Георги Живков ги обичаше.
Надежда Живкова бършеше сухите си длани в кърпата, без да осъзнава какво прави. Гледаше познатия тил, малката бенка зад ухото, която бе целувала безброй пъти, и изведнъж този човек ѝ се стори чужд.
— Заминаваш ли в командировка?
— Не, Надежда. Тръгвам си.
Думите останаха да висят в кухнята като мирис на загоряло.
— Къде?
— При друга жена.
Кърпата се изплъзна от пръстите ѝ.
— Георги…
— Моля те, без сцени. И двамата знаем, че всичко между нас отдавна е приключило. Разликата е, че аз намерих смелост да го кажа, а ти — не.
— Приключило? — тя се засмя кратко, нервно, почти страшно. — Утре имаме годишнина. Осемнайсет години.
— Точно така. Осемнайсет години един и същи борш.
Ударът я свари неподготвена. Въздухът сякаш изчезна от дробовете ѝ.
— Заради теб оставих аспирантурата. Можех да стана…
— Нищо особено нямаше да станеш. — Той се усмихна снизходително, както се усмихват на човек, когото съжаляват. — Реставраторка? На кого му трябват сега икони, прах и стари дъски? Аз ти дадох живот, между другото. Жилище, кола, море всяка година.
— Ти си ми дал това?
— А кой друг? Добре, апартаментът е на мое име, но не съм чудовище. Остани месец-два. После ще решим какво да правим.
Надежда се хвана за облегалката на стола. Пръстите ѝ побеляха от стискане.
— Коя е тя?
— Има ли значение?
— Коя?
Той погледна часовника си.
— Илиана Варненскиа. На трийсет и две. Тя е жива, Надежда. Разбираш ли? Ходи на театър, кара ски, смее се. А ти отдавна си се превърнала в домашна прислужница. Само че не си го забелязала.
Надежда не отвърна. В гърлото ѝ беше заседнала буца.
Георги вдигна куфара. На прага се обърна и за миг в очите му проблесна нещо. Не беше жал. По-скоро досада — като у стопанин, който оставя старото си куче в приют и се дразни от собственото си неудобство.
— Не се съсипвай. Трийсет и осем не е присъда. Радвай се на свободата си, Надежда. Заслужила си я.
Вратата се затвори.
Боршът на печката бавно изстиваше.
През първата седмица тя не заплака нито веднъж. Обикаляше жилището така, сякаш се движеше из музей на нечий чужд живот. Неговите ризи. Неговата четка за зъби. Чашата, останала недопита върху масата.
На осмия ден се обади Нели Бургаскиа.
— Надежда, жива ли си?
Тогава всичко се отприщи. Тя ридаеше в слушалката толкова отчаяно, че съседката отдолу се качи да провери дали не се е случило нещо.
— Нели… аз съм на трийсет и осем. Аз съм празно място. Осемнайсет години варих супи и боршове, а дори не помня кога за последно съм държала четка…
— А какво помниш?
— Какво?
— Помниш ли защо изобщо избра реставрацията?
Надежда застина. Пред очите ѝ изникна зала в Националната художествена галерия. Тя беше на деветнайсет, стоеше пред стара икона на Светата Троица и плачеше — от удивление, че хората са умеели да създават такава красота. И че други хора са били способни да я опазят.
— Помня.
— Тогава отиди в килера и извади боите си. Знам, че са там. Видях ги преди пет години.
Боите наистина се намериха — в кутия от обувки, под стари пердета. Повечето бяха изсъхнали, някои безнадеждно. Но четките бяха оцелели. Фини, от косъм, купувани някога със стипендията ѝ, когато се беше лишавала от обеди.
Надежда седна на пода в килера и заплака. Само че този път плачът беше друг — тих, мек, почти пречистващ.
На следващата сутрин се записа на курсове към Художествената академия. Платени. Даде последните спестени пари — онези, заделени за почивка, която вече нямаше смисъл.
После отиде на фризьор. Отряза плитката, която Георги двайсет години не ѝ позволяваше да пипне. От огледалото я гледаше непозната жена — с остри скули и гневни, живи очи.
— Е, здравей. Отдавна не сме се виждали.
Последваха три месеца учене. Музеи, лекции, записки. Нощем рисуваше — първо плахо, после все по-уверено. Ръцете ѝ си припомняха. Те не бяха забравили.
През февруари Нели Бургаскиа пак се обади.
— Надежда, имам нещо за теб. Помниш ли Атанас Каменар, с когото работи Филип Овчар? Починала му бабата, наследил стара къща край Ловеч. Вътре намерил икони — цяла лавица. Щял да ги изхвърли…
— Да не е посмял! — Надежда скочи. — Кажи му да не ги докосва!
— Затова ти звъня. Може би ще ги погледнеш? Ще ти плати.
— Ще ги видя. Утре.
Иконите бяха в окаяно състояние. Осем на брой — почернели, с напукан левкас, с отлепени участъци и дълбоки цепнатини. Надежда се наведе над тях и сърцето ѝ заби толкова силно, че пулсът отекна в ушите ѝ.
— Атанас Каменар — каза тя пресипнало. — Тази тук… трябва да я проверя под лампа, но почти съм сигурна. Седемнайсети век. Северна школа. Много ценна.
Той я изгледа недоверчиво.
— Колко струва?
— Колко ще струва реставрацията — не мога да кажа веднага. Но ако после решите да я продадете… много.
— А ти можеш ли да я възстановиш?
Надежда погледна старите дъски. Лицата едва прозираха през саждите и мрака. В този миг разбра: това е шансът ѝ. Единственият.
— Мога.
Работата продължи половин година. Тя нае миниатюрно ателие в покрайнините, защото миризмата на разтворители в апартамента беше непоносима. Хранеше се с хляб и масло. Отслабна с дванайсет килограма. Два пъти плака от отчаяние.
