Единият от тези пъти беше, когато за малко не съсипа всичко безвъзвратно. В четири сутринта набра номера на своята преподавателка; жената — истинска светица — след час вече стоеше на прага ѝ с термос в ръка.
А после пред тях се появи първата икона.
Изчистена от тъмнината. Освободена. Светла така, сякаш отново беше започнала да диша.
Атанас Каменар я гледа дълго, без да каже нито дума.
— Надежда… това е чудо.
— Не е чудо — отвърна тя тихо. — Това е труд.
Той ѝ плати двойно повече от уговореното. След седмица ѝ се обади негов познат. После — познат на познатия. След него — галерист от центъра на София.
Мълвата се оказа най-бързото радио на света.
Мина една година. После още една.
Надежда Живкова вече живееше другаде — пак под наем, но в жилище, което усещаше като свое. С високи тавани, с въздух, с прозорци, през които влизаше светлина. Ателието ѝ беше на добро място, поръчките — записани за половин година напред. Работеше за два манастира и за частната колекция на известен предприемач, чието име деловите издания изписваха почти с благоговение.
Казваше се Васил Александров.
Той идваше лично в ателието. Не изпращаше шофьори, нито секретари, нито куриери. Сядаше на стола до прозореца и мълчаливо наблюдаваше как тя работи. Понякога носеше кафе. Понякога — нищо, освен присъствието си.
— Вие сте странен клиент, Васил Александров.
— По-скоро съм странен човек. Ще ви преча ли, ако остана малко?
— Не. Останете.
Беше на четирийсет и пет. Вдовец. Имаше умни, уморени очи и ръце на пианист, макар че не свиреше на пиано, а върху пазара на сливания и придобивания.
Между тях нямаше нищо. Засега. Но Надежда понякога се улавяше, че очаква посещенията му.
Онази вечер изобщо не ѝ се излизаше.
Само че Нели Бургаскиа настоя. Юбилей на галерия в центъра, целият софийски хайлайф щял да бъде там, не можело да го пропусне, сред тези хора били бъдещите ѝ клиенти, стига вече се била затваряла като в килия.
Надежда облече черна рокля — семпла, но първата в живота ѝ, купена от истински добър дизайнер месец по-рано. Сложи перлените обеци, подарени от благодарен клиент. Обу токчета, от които вече беше отвикнала.
Васил Александров мина да я вземе сам, без шофьор.
— Днес вие…
— Какво?
— Сияете.
Тя се засмя. Истински. За първи път от много време.
В залата разговорите се смесваха в плътен шум, чашите с шампанско проблясваха, хората се навеждаха един към друг с усмивки, зад които се криеха сделки. Надежда спря пред една картина и се престори, че я разглежда внимателно. Всъщност просто си поемаше въздух.
— Надежда?..
Обърна се.
Пред нея стоеше Георги Живков.
Беше остарял. Посивял. Под очите му имаше тежки сенки. В ръката държеше чаша, която леко потрепваше между пръстите му. До него се беше прилепила млада, слаба жена с недоволно лице. Висеше на лакътя му като дреха на закачалка и мрънкаше:
— Георги, хайде да вървим, ужасно е скучно…
— Почакай, Илиана.
Той гледаше Надежда и сякаш не можеше да я познае.
— Ти ли си? Наистина ли си ти?
— Здравей, Георги.
— Ти… колко си се променила.
— Времето минава.
Илиана Варненскиа го дръпна за ръкава.
— Коя е тази?
— Това е… бившата ми жена.
Илиана я измери с онзи бърз женски поглед, който обхваща всичко — от обувките до обеците. Лицето ѝ едва забележимо се издължи.
— Много ми е приятно. Аз ще съм на бара.
И си тръгна, тракайки с токчета.
Останаха сами. В средата на пълната зала, сред хора, гласове и светлина — и въпреки това сами.
— Как попадна тук? — попита той.
— Работя. Реставратор съм. Имам клиенти на това място.
— Реставратор? — примигна той. — Сериозно?
— Напълно сериозно.
— Наде… — приближи се. От него лъхна коняк. — Трябва да ти кажа нещо. Бях пълен идиот.
Тя не отговори.
— Тази Илиана е кошмар. Празна. Не може дори яйца да изпържи. Само клубове, почивки, ресторанти. Уморих се, Наде.
— Представям си.
— Развеждам се. Вече подадох документи. — Той хвана ръката ѝ. — Нека опитаме пак. Ти ме обичаше. Винаги си ме обичала.
Надежда сведе поглед към пръстите му. Чужди. Някога бяха най-близките на света. Сега бяха просто чужди пръсти.
Внимателно освободи ръката си.
— Георги, помниш ли какво ми каза на раздяла?
Той се намръщи.
— Каза ми: наслаждавай се на свободата.
— Наде, аз не исках…
— Почакай. Искам да ти благодаря. Без ирония.
Той я гледаше объркано.
— Ти наистина ми подари свобода. Дълго не смеех да я разопаковам — като подарък, който те е страх да отвориш. После все пак го направих. А вътре се оказах самата аз. Онази, която бях заровила преди осемнайсет години.
— Наде…
— Така че благодаря. Но не. Няма да се върна.
— Защо? Имам апартамент, пари, мога да ти осигуря…
— Георги. Аз сама се осигурявам. Отдавна.
Точно тогава до тях се приближи Васил Александров — спокоен, сдържан, с две чаши в ръце.
— Надежда, готова ли сте? Колекционерът от Пловдив очаква да се запознае с вас.
— Да, Васил Александров. Разбира се.
Той ѝ подаде ръка. Тя я прие.
Георги остана на място и ги проследи с поглед. Видя изправения ѝ гръб. Видя и как мъжът в скъпия костюм се навежда към нея с уважение.
Откъм бара Илиана му говореше нещо раздразнено. Той не чуваше.
При вратата Надежда се обърна за секунда. Не победоносно. Не с горчивина. Просто му махна — така, както се маха на човек, с когото си се разделил отдавна и без упреци.
