Колекционерът се оказа едър, побелял мъж с тежка осанка и изненадващо ясни, почти детски сини очи. Представи се като Ростислав Колев. Поздрави я по старомоден начин — целуна ръката ѝ с лек поклон и я нарече „госпожо“ така естествено, без капка поза или насмешка, сякаш този свят още съществуваше.
— Васил Александров ми разказваше невероятни неща за вас — каза той. — Признавам, не му повярвах напълно. Сега виждам, че не е преувеличавал.
— Още не сте виждали работата ми — отвърна Надежда Живкова.
— Напротив. Видях я преди три месеца. „Богородица Умиление“, осемнадесети век. Спомняте ли си?
Надежда я помнеше отлично. Беше вложила половин година в тази икона.
— Вие ли я купихте?
— Аз. И бих искал още нещо да ви поверя. Имам един деликатен случай. Можем ли да поговорим?
Отдръпнаха се към прозореца. Васил Александров остана до колоната — достатъчно далеч, за да не се натрапва, и достатъчно близо, за да бъде там. Надежда усещаше присъствието му зад себе си и от това в нея се разливаше странна, тиха топлина.
С крайчеца на окото си забеляза Георги Живков. Все още стоеше до картината на Коровин. Сам. Илиана Варненскиа явно си беше тръгнала — най-вероятно след поредния скандал. Той гледаше към Надежда, но тя вече не се обърна.
— Имам икона — заговори приглушено Ростислав Колев. — Великотърновска школа. Шестнадесети век. Проблемът е, че произходът ѝ не е съвсем ясен.
Надежда се напрегна.
— Открадната ли е?
— Не, не, в никакъв случай. Изнесена е през двайсетте години. После е минала през Париж, после през Ню Йорк. Преди две години я купих на търг, напълно законно. Но искам да я върна у дома. Искам и да я видя такава, каквато е била. През деветнадесети век са я преписали грубо. Убеден съм, че под по-късните пластове лежи шедьовър.
— Защо ви е толкова важно?
Ростислав Колев замълча за миг.
— Баба ми беше от Велико Търново. През двайсет и четвърта са заминали. Баща ѝ, свещеник, е бил разстрелян през трийсет и седма. Тази икона я търся четирийсет години. И най-сетне я намерих.
Очите на Надежда запариха.
— Ще се заема.
Работата по великотърновската икона трябваше да започне след месец, когато приключеха всички документални уточнения. Дотогава животът продължи да се движи по обичайния си ред.
В понеделник сутринта Надежда пристигна в ателието и намери под вратата плик. Нямаше марка, нямаше адрес. Вътре имаше бележка, написана с познатия, леко неравен почерк:
„Надежда, трябва да поговорим. Не по телефона. В сряда в седем ще бъда до ателието ти, в кафенето на ъгъла. Ако не дойдеш — ще разбера. Но много те моля. Г.“
Тя дълго седя с листчето в ръка. Гледаше буквите, сякаш можеха да ѝ обяснят нещо. После го смачка. Разгъна го отново. След малко пак го стисна на топка.
В сряда в седем отиде.
Не беше сигурна защо. Може би имаше нужда да сложи точка — не онази красива, почти театрална точка от галерията, а истинска. Земна. Окончателна.
Георги я чакаше на масата в ъгъла. Пред него стоеше чаша чай, недокосната. Когато тя се приближи, той стана рязко, неловко, сякаш бе забравил как се държи човек в подобен момент.
— Благодаря, че дойде.
— Имам двайсет минути.
— Няма да те бавя. — Пръстите му се вкопчиха в чашата. — Надежда, без Илиана, без хора наоколо… В галерията казах нещо неправилно. По-точно — казах го ужасно.
— А как трябваше да го кажеш?
Той вдигна очи. И изведнъж Надежда видя в тях истински страх. Не раздразнение, не гордост, не обида. Страхът на човек, който е осъзнал, че е направил нещо непоправимо.
— Сгафих така, че още не мога да се измъкна от това.
— Да.
— Какво „да“?
— Да, сгафи. — Тя го каза спокойно, без жлъч. Като факт, който вече не се нуждае от доказване. — Защо ме извика?
Той помълча. После извади от джоба си изтъркана кадифена кутийка. Надежда я позна веднага.
— Пръстенът на баба ти — произнесе тихо.
— Помниш ли го?
— Помня.
Беше пръстенът на неговата баба, с малък изумруд. Преди осемнадесет години Георги ѝ го беше дал при годежа. Няколко години по-късно си го поиска обратно — уж „за съхранение“, за бъдещите деца. Деца така и не се появиха. Пръстенът остана при него.
— Искам да ти го върна. Той е твой. По право.
— Георги…
— Просто го вземи. Това не е предложение. Разбрах всичко още тогава, в галерията. Видях те с този Александров… — гласът му се пречупи. — Обичаш ли го?
Надежда не отговори веднага. Честно се вслуша в себе си.
— Още не знам. Но бих могла. Ако времето ми позволи.
Георги кимна тежко.
— Радвам се. Наистина. Той изглежда свестен човек. Проверих го.
— Проверил си го?
— Разбира се. Осемнадесет години бях твой съпруг. Имам право.
Надежда го гледаше и за пръв път — може би за пръв път през целия им живот — не виждаше нито господар, нито човек, който я е наранил, нито предател. Виждаше само уморен мъж, вече не млад, загубил най-важната партия в живота си. И най-сетне разбрал това.
Вече не я болеше. Стана ѝ просто човешки жал.
— Георги, няма да взема пръстена. Дай го… не знам. На племенницата си. Дъщерята на Пенка Дунавскиа вече расте. Или го занеси в църква.
— Надежда…
— Само едно ще ти кажа. И после край. Добре?
— Добре.
— Благодаря ти, че си тръгна.
Той я погледна неразбиращо.
— Ако не беше си тръгнал, щях да варя супи и манджи до шейсет. Щях тихо да те ненавиждам, скришом, без дори пред себе си да го признавам. И себе си щях да мразя. А сега не мразя нито теб, нито себе си. Това е рядък подарък.
