Той остана безмълвен. По лицето му бавно се плъзна една сълза — тежка, сякаш дълго задържана. Не я избърса.
— Бъди здрав — каза Надежда Живкова. — И се пази.
После се изправи, облече палтото си и тръгна към вратата. На прага се обърна за миг. Георги Живков седеше със сведена глава, а раменете му едва забележимо потрепваха.
Надежда излезе навън. Вятърът я блъсна право в лицето — студен, с мирис на мокри листа и далечен дим.
Тя вървеше по булеварда и плачеше. Без хлипове, без глас. Не от мъка. Не и от злорадство. Просто една голяма, болезнена глава от живота ѝ най-сетне се беше затворила. Без кукички, без остри ръбове, без недоизказано. Пусна я.
Само някъде много дълбоко в нея остана нещо дребно и бодливо. Не беше точно жал. По-скоро колебание. Ами ако беше сгрешила? Ами ако осемнайсет години все пак не можеха да бъдат зачеркнати така и е трябвало да му даде още една възможност?
Стигна до метрото. Спря. Постоя така десетина секунди.
И разбра: не. Не беше напразно.
После слезе по ескалатора.
Великотърновската икона се оказа далеч по-трудна, отколкото Надежда бе предполагала. Под повърхността имаше три пласта по-късни намеси. Най-долният беше от шестнайсети век — точно както бе казал Ростислав Колев. Над него лежаха още два слоя: един от осемнайсети век и друг от края на деветнайсети. Всеки от тях трябваше да бъде свалян търпеливо, почти зрънце по зрънце, милиметър след милиметър.
Работи върху нея почти цяла година.
А през тази година животът ѝ се размести по нов начин.
През април Васил Александров ѝ предложи да се оженят. Не го направи в ресторант, нито с пръстен в кадифена кутийка — беше прекалено умен за подобни жестове. Седяха в малката ѝ кухня и пиеха чай.
— Надежда. Какво ще кажеш да се оженим?
Тя го погледна.
— Толкова направо?
— Защо да го усложняваме? И двамата не сме на двайсет. Знаем какво искаме.
— А вие какво искате, Васил Александров?
— Вас. За целия остатък от живота си. Ако не сте готова, ще чакам. Мога да бъда търпелив.
— Дайте ми време до есента.
— До есента значи.
Не се засегна. Наистина умееше да чака.
През май Нели Бургаскиа ѝ разказа, че Георги Живков се е преместил в Софийско. Продал апартамента си в София и си купил къща в някакво селище. С Илиана Варненскиа се развел бързо, без шум и скандали. Сега около него имало някаква съседка. Вдовица. Тиха жена, която му готвела супи.
Когато го чу, Надежда неочаквано се усмихна. Нека. Само да намери поне малко покой.
А през август се случи най-важното. Тя свали последния чужд слой от великотърновската икона.
И отдолу се показа ликът.
Беше два след полунощ. Надежда стоеше сама в ателието и гледаше лицето на Спасителя — спокойно, строго, изписано от неизвестна ръка преди пет столетия. Тази икона беше преживяла войни, преврати, изгнание, океан, търгове и чужди домове. И все пак се бе върнала. У дома. При внука на онзи свещеник, разстрелян през трийсет и седма.
Надежда набра Ростислав Колев. Събуди го.
— Ростислав Колев, простете… Тя се откри.
От другата страна настъпи тишина. Дълга, плътна тишина. После Надежда чу как възрастният човек плаче — далече, в дома си в Пловдив.
— Госпожо — каза най-сетне той, а гласът му се пречупваше, — тръгвам веднага. Не мога да чакам до сутринта.
Пристигна в седем. Небръснат, с измачкан костюм и кутия бонбони в ръце — толкова неуместна и трогателна, сякаш отиваше на детско тържество.
Влезе в ателието. Видя иконата.
И коленичи.
Надежда се обърна настрани. Остави го сам. С нея. С баба му. С прадядо му. С цялата онази огромна, страшна и светла история, която се беше събрала в една точка — в нейното ателие в София.
През септември Надежда Живкова се омъжи.
Сватбата беше тиха. Не повече от двайсетина души. Нели Бургаскиа със съпруга си. Преподавателката ѝ от Художествената академия. Ростислав Колев, пристигнал специално от Пловдив. Няколко монаси от манастира, за който работеше — седяха скромно в ъгъла и смутено отпиваха сок.
Роклята ѝ беше кремава и съвсем семпла. В косата си беше сложила една бяла роза. Воал не пожела. Втори път — нямаше нужда.
Васил Александров ѝ сложи халка от бяло злато — тънка, гладка, без камъни. Знаеше, че тя не обича блясъка.
Надежда беше на четирийсет и две.
Вечерта, след като гостите си тръгнаха, двамата седяха на балкона на новия апартамент и пиеха вино. Мълчаха.
— Василе, чак сега разбрах нещо.
— Какво?
— Когато Георги си тръгваше, ми каза: „Наслаждавай се на свободата.“ Подигравателно го каза. А всъщност излезе така, сякаш ме е благословил.
Васил Александров хвана ръката ѝ и я целуна в дланта. Не отвърна нищо. Хубаво е, когато човекът до теб не се чувства длъжен да украсява всяко изречение с красив отговор.
Надежда допи виното си и остави чашата.
Утре я чакаше ателието. Там вече имаше нова работа — нищо особено на пръв поглед: икона от деветнайсети век, донесена от селски храм край Ловеч. Малка, проста, без архиви, без легенда, без знаменита история. Просто икона, която местният свещеник беше пренесъл с автобус в брезентова торба.
Надежда мислеше за нея с удоволствие.
