— Какво става тук, сине? Защо бравата е разбита, а стъклото — на парчета? Да не би тази невъзпитана гъска пак да е обърнала всичко с главата надолу? — изписка свекървата.
— Неблагодарница такава! Безполезна жена! — Мария Цветанова нахлу в жилището като буря, помитайки с присъствието си всичко по пътя. Пронизителният ѝ глас моментално изпълни тясното антре. — Знаех си! Още отначало знаех, че това няма да свърши добре!
Но нека спрем за миг. Откъде се беше взела тази ярост? Какво всъщност се бе случило час преди свекървата отново да връхлети в живота им с обвинения и крясъци?
Ето как беше започнало всичко.
Теодора Колева стоеше насред дневната и гледаше разпилените стъкла. Едри късове, ситни блестящи парченца — бяха се пръснали по паркета като ледени сълзи. На мястото на прозореца зееше черна дупка, през която безмилостният октомврийски вятър нахлуваше право в стаята.
Пердето се блъскаше в рамката и тихо плющеше. Бравата на входната врата висеше само на един винт — ясно личеше, че някой се е опитал да я изкърти грубо, без капка старание или разум.
Теодора не плачеше. Сълзите ѝ се бяха изчерпали още сутринта, когато Иван Велизаров излезе, тръшвайки вратата така силно, че стените потрепериха. Сега в нея бе останала единствено празнота — тежка и влажна като мокър пясък.
„Какво става тук, сине? Защо бравата е разбита, а стъклото — счупено? Да не би тази невъзпитана гъска да е направила целия този погром?“ — точно така щеше да започне тирадата ѝ само след няколко минути. Но Теодора още не знаеше, че Мария Цветанова вече пътува насам, препускайки със старата си кола.
Не подозираше и друго — че съседката, вечната клюкарка Йорданка Александрова, вече бе звъннала на свекървата и, задъхвайки се от възмущение, ѝ бе докладвала:
„У тях става нещо ужасно! Шум, трясък, чупене! Сигурно пак онази снаха вдига скандал!“
Теодора се отпусна на дивана, който преди пет години бяха избрали заедно с Иван Велизаров. Тогава още ѝ се струваше, че всичко ще бъде наред. Тогава той я гледаше така, сякаш в целия свят съществуваше само тя. А сега?
Прокара длан по лицето си. Бузата ѝ още пареше — там, където той… не, не я беше ударил. Само я беше блъснал, когато тя се опита да застане пред вратата и да го спре.
„Мръдни се, Теодора! Писна ми!“ — беше изръмжал той, а в очите му проблесна нещо чуждо, непознато. Умора ли беше? Гняв? Безразличие? Тя така и не успя да разбере.
— Не съм виновна… — прошепна тя към тишината. — Наистина не съм виновна…
Но кой щеше да я чуе? Не тя беше счупила прозореца. Не тя беше съсипала бравата. Всичко това бе направил Николай Валентинов, братът на Иван Велизаров, когато преди два часа се бе изсипал в дома им пиян, с налети с кръв очи, и бе поискал „набързо да му услужи с малко пари“.
Теодора отказа. Пари нямаха, а и Иван Велизаров изрично ѝ беше забранил да дава дори стотинка на брат му след онзи случай, когато той беше пропил спестяванията им. Николай Валентинов побесня. Започна да крещи и да я обсипва с мръсни обиди.
После посегна да изтръгне чантата от ръцете ѝ. В нея бяха останалите около шейсет лева — за храна и сметки. Теодора се дръпна и стисна дръжките по-силно. Николай Валентинов я блъсна. Тя падна и удари лакътя си в масичката за кафе. Вазата с изкуствени цветя се търкулна по пода…
След това всичко се сля в хаос. Иван Велизаров се прибра по-рано от очакваното — началникът му го беше освободил от работа. Още щом прекрачи прага, видя картината: пияния си брат, жена си на пода, счупената ваза, разпилените парчета. И вместо първо да разбере какво се е случило, той се нахвърли върху Теодора:
— Пак ли ти го предизвика?! Не можа ли веднъж да говориш с него като нормален човек?!
Николай Валентинов, разбира се, веднага прие ролята на наранената жертва:
— Иване, братко, тя искаше да ме изгони! Каза, че тук нямало място за мен! Собствения ти брат щеше да изхвърли на улицата!
Теодора се опита да обясни. Но Иван Велизаров не я слушаше. Той беше до нея винаги — само докато не се стигнеше до собственото му семейство. До майка му. До брат му. В такива моменти Теодора мигом се превръщаше в чужд човек.
— Ти винаги си против моите близки! — избухна той, а в тези думи имаше толкова натрупана обида, че на Теодора ѝ секна дъхът. — Майка ми е права — егоистка си!
