Николай Валентинов се ухили накриво и, залитайки, тръгна към входната врата. Иван Велизаров веднага го последва — да го изпрати, да го укроти, да изглади всичко, както правеше всеки път. А Теодора Колева остана сама насред стаята. Сви се на пода и дълго не помръдна, вперила празен поглед пред себе си.
Когато Иван се върна, тя направи още един опит. Без крясъци. Без обвинения. С равен глас му разказа какво се беше случило в действителност. Той обаче само махна с ръка, сякаш думите ѝ го изморяваха.
— Стига, Теодора. Нямам сили за това. Николай ми е брат. Не го е направил от злоба. Просто животът му е тежък.
Разбира се. А нейният беше лек, нали?
Точно тогава нещо вътре в нея щракна. Не се счупи. По-скоро се превключи, както се натиска ключът за лампата. Теодора се изправи, погледна мъжа си право в очите и произнесе тихо, но съвсем ясно:
— Щом не ми вярваш, Иван, тогава за какво изобщо съм ти?
За миг той изглеждаше объркан. После лицето му се стегна.
— Не започвай пак. Не съм в настроение.
— А мислиш ли, че аз съм? — гласът ѝ трепна, но тя успя да се овладее. — Брат ти счупи прозореца. Опита се да вземе парите ни. Защо защитаваш него, а не мен?
— Защото ти винаги преувеличаваш! — избухна той. — Николай не е чупил никакъв прозорец!
— Удари рамката с юмрук, след като му затворих вратата! Погледни сам — стъклото е на парчета!
Иван млъкна. Очите му се спряха върху разпилените стъкълца, после върху нея, после пак върху пода. Накрая отново направи онзи досаден жест с ръка, с който отмяташе всичко неприятно.
— Ще го оправим по-късно. Трябва да помисля.
И си тръгна. Просто взе якето си и излезе, оставяйки я сама със счупения прозорец, разбитата ключалка и тежката буца, която се беше настанила в гърдите ѝ.
Теодора седеше и чакаше. Какво — и тя не знаеше. Може би Иван да се върне и да каже: „Прости ми, сгреших.“ Или Николай да се обади и най-после да признае истината. Или всичко това да се окаже някакъв кошмар, от който след малко ще се събуди.
Вместо това входната врата се отвори рязко и в жилището нахлу Мария Цветанова.
— Какво става тук, сине? Защо ключалката е разбита и кой е счупил стъклото? Да не би тази невъзпитана жена да е обърнала къщата с главата надолу? — изкрещя тя, без дори да удостои Теодора с истински поглед.
След нея влезе Иван — мрачен, затворен, безмълвен. Значи беше отишъл при майка си. Естествено. При кого другиго?
— Мария Цветанова, аз не… — започна Теодора, но свекърва ѝ я сряза веднага.
— Мълчи! Всичко ми е ясно! Йорданка Александрова ми каза — изгонила си Николай, унизила си го! Не си пуснала в дома ви собствения брат на мъжа си!
— Той беше пиян и искаше пари! — не издържа Теодора.
— И какво от това? Трябвало е да му дадеш! Семейството си е семейство! — Мария пристъпи към нея и сега Теодора съвсем отчетливо видя лицето ѝ: изкривено от самодоволно възмущение. — Даваш ли си сметка какво правиш? Разединяваш ни! Отдалечаваш Иван от близките му!
Теодора погледна към съпруга си. Той стоеше облегнат на стената със скръстени ръце. Беше извърнал очи.
— Иван — обърна се тя към него. — Кажи ѝ истината. Кажи ѝ какво всъщност се случи.
Настъпи тишина. Една секунда. После още една. И още една.
Накрая Иван проговори, без да вдигне поглед от пода:
— Мамо, не започвай. Ние ще се оправим.
Не я защити. Не застана до нея. Просто се отдръпна.
Мария Цветанова изсумтя презрително.
— Ще се оправите! Виждам как се оправяте! — тя разпери ръка към стаята. — Направила е погром! И защо? Защото характерът ѝ е непоносим! Още тогава ти казвах, Иван: не се жени за нея, само беди ще ти донесе. Но ти не ме послуша!
Теодора стоеше неподвижно, а в нея бавно започна да се надига нещо горещо. Не беше просто гняв. Беше по-дълбоко от това. Осъзнаване. Ясното, безмилостно разбиране, че така ще бъде винаги. Каквото и да стане, виновната ще е тя. Защото така им е удобно. Защото свекърва ѝ вече е решила, а Иван няма смелостта да ѝ противоречи.
— Знаете ли, Мария Цветанова — каза Теодора тихо, но в гласа ѝ се появи нова твърдост, — уморих се непрекъснато да се оправдавам.
Свекърва ѝ присви очи.
— Как си позволяваш да говориш така с майката на мъжа си?
— Така, както ме научихте тук — Теодора се изправи още по-изправено. — Влизате в дома ми като буря и ме обвинявате, без да чуете и една моя дума. Синът ви стои там и мълчи. Николай счупи прозореца, искаше пари, заплашваше ме, а накрая пак аз излизам виновна. Винаги аз.
— Теодора, стига — обади се Иван. — Не усложнявай още повече положението.
