— Да го усложнявам? — обърна се тя към него рязко. — Според теб какво правя в момента? Защитавам се? И това вече е престъпление? Трябва да стоя безмълвно и да търпя, докато ме заливат с обвинения?
Иван Велизаров стисна челюсти. В погледа му проблесна раздразнение — същото онова, което Теодора все по-често забелязваше през последните месеци.
— Майка ми се тревожи за нас — изсъска той през зъби. — А ти правиш сцени.
Теодора се усмихна едва-едва. Усмивката ѝ беше горчива, почти невидима.
— Сцени. Разбира се. Нали винаги аз съм тази, която разваля всичко.
Тя пристъпи към прозореца и погледна към разпилените парчета стъкло. Студеният въздух нахлуваше вътре, разрошваше косата ѝ и охлаждаше пламналото ѝ лице.
— Знаеш ли, Иван, аз наистина вярвах, че сме от един отбор. Че когато стане нещо, ще застанеш до мен. А ти всеки път избираш тях.
— Те са моето семейство! — избухна Иван.
— А аз каква съм? — попита тихо Теодора. — Някаква случайна жена, минала през живота ти?
Мария Цветанова изсумтя презрително.
— Чуваш ли я, сине? Опитва се да те настрои срещу нас! Типично поведение на манипулаторка!
— Манипулаторка — повтори бавно Теодора, сякаш опитваше думата на вкус. — Значи, ако искам съпругът ми да ме подкрепи, това вече е манипулация?
— Искаш да го накараш да избира между нас! — кресна свекърва ѝ.
— Не. Искам само… да ме види. Да ме чуе поне веднъж. — Гласът на Теодора се пречупи, но тя не сведе очи. — Само че той не иска. Много по-лесно му е да приеме, че аз съм виновна за всичко.
Иван нервно прокара ръка през косата си. По лицето му личеше, че не беше очаквал такъв обрат. Не беше свикнал с такава Теодора. Досега тя обикновено се предаваше бързо — оттегляше се в кухнята, плачеше в възглавницата си, а после се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Само че този път нещо в нея се беше пречупило.
— Чуй ме — започна той с помирителен тон. — Нека всички се успокоим. Ще оправим прозореца, ще сменим бравата. Да забравим тази история.
— Да забравим — повтори тя като ехо. — Както винаги. Както „забравихме“ рождения ми ден, на който ти не дойде, защото майка ти те помоли да ѝ помогнеш на вилата. Както забравихме и онова пътуване, което отменихме, понеже на Николай Валентинов спешно му потрябваха пари. Както…
— Достатъчно! — гласът на Иван изведнъж се извися и Теодора млъкна.
Не от страх. От изумление. Никога досега той не ѝ беше крещял така.
— Сега ли ще ми изреждаш всички обиди от последните пет години? Сериозно ли?
— А защо не? — попита тя тихо. — Или наистина трябва да мълча?
Мария Цветанова кимна доволно, сякаш най-сетне беше получила това, което чакаше.
— Така, сине, постави я на мястото ѝ. Съвсем се е разпуснала.
И точно в този миг Теодора разбра. Това беше краят. Можеше да обяснява, да доказва, да се моли, да търси правилните думи до безкрай. Нямаше значение. Те вече бяха решили каква е тя.
Проблемната снаха. Истеричната жена. Неблагодарната съпруга, която не цени Иван и разрушава семейния им „мир“.
— Знаете ли какво — каза тя, а гласът ѝ изведнъж стана странно спокоен, — правете каквото искате. Поправяйте прозореца. Сменяйте бравата. Само че без мен.
Теодора влезе в спалнята и извади от гардероба една пътна чанта. Иван я проследи с поглед, но не помръдна от мястото си.
— Къде си тръгнала? — попита подозрително Мария Цветанова.
Теодора не ѝ отговори. Започна да хвърля в чантата първите дрехи, които ѝ попаднаха пред очите — дънки, пуловер, несесер. Ръцете ѝ трепереха, но движенията ѝ бяха ясни и решителни.
— Теодора, почакай — най-сетне се обади Иван. — Не го прави.
— Напротив — отвърна тя през рамо. — Точно това трябва да направя.
— Знаеш, че това е глупост.
Теодора излезе от спалнята с чантата в ръка. Погледна мъжа пред себе си — човека, с когото беше прекарала пет години. Човека, който някога ѝ носеше цветя без повод, целуваше я във входа и ѝ шепнеше, че тя е неговото щастие.
Къде беше изчезнал онзи Иван? И дали изобщо някога беше съществувал?
— Глупост е да стоиш там, където не те ценят — каза тя.
Свекърва ѝ изсумтя отново.
— Виждаш ли, сине? Ето я истинската ѝ същност! При първата трудност — бяга!
Теодора се усмихна без радост.
— При първата ли? Мария Цветанова, това вече е стотната. Ако не и хилядната. Просто досега търпях.
Тя тръгна към вратата, но Иван застана пред нея.
— Спри. Трябва да поговорим.
— За какво? — Теодора вдигна очи към него. — За това колко съм неправа? За това, че трябва да се извиня на Николай Валентинов, понеже той счупи прозореца? Или за това, че трябва да благодаря на майка ти за обидите, които ми хвърли в лицето?
