— …и ме нарече „нахална гъска“?
Иван не отвърна. Устните му се раздвижиха, сякаш щеше да каже нещо, но думите така и не излязоха. Търсеше оправдание, обяснение, поне някаква фраза, която да задържи Теодора Колева още миг. Не намери нито една.
А Мария Цветанова, напротив, кимаше победоносно, сякаш току-що бе получила най-силното доказателство за правотата си.
— Виждаш ли, сине? Нали ти казвах! Тя отдавна е решила да си тръгне. Само е чакала удобен повод. И сега бяга!
Теодора се обърна към нея. За миг в очите ѝ проблесна нещо остро, после изведнъж се засмя. Смехът беше кратък, сух, почти отчаян.
— Наистина ли вярвате в това? Че пет години съм крояла план как да избягам? — Тя поклати глава. — Не, Мария Цветанова. Аз исках семейство. Истинско семейство. Но вие направихте всичко възможно то никога да не се случи.
След секунди входната врата се затръшна зад гърба ѝ.
И едва тогава Теодора си пое въздух.
В хола Мария Цветанова стоеше по средата на стаята, задъхана от гняв. Иван Велизаров гледаше затворената врата, а лицето му изглеждаше празно, объркано, сякаш част от него бе излязла заедно с жена му.
— Да върви! — избухна майка му. — Там ѝ е мястото! Ти ще си намериш нормална жена, не такава като тази…
— Мамо — прекъсна я Иван тихо. — Моля те. Замълчи.
Мария Цветанова отстъпи назад, сякаш думите му я бяха ударили.
— Какво ти става, Иване? Аз се борех за теб! Защитавах те!
— От кого? — Той вдигна поглед към нея. В очите му имаше нещо ново. Умора. Или може би най-после прозрение. — От жена ми? От човека, който пет години понасяше всяка истерия на Николай Валентинов? От тази, която всяка неделя идваше с мен при теб на вилата и мълчеше, докато ѝ четеше морал?
— Иван!
— Тя беше права — каза той глухо. — Всеки път избирах вас. Дори когато знаех, че не сте прави.
Отпусна се на дивана и зарови лице в дланите си.
Лицето на Мария Цветанова пламна.
— Как смееш да ми говориш така? Аз съм ти майка! Живота си съм дала за теб!
— Знам, мамо. Знам. — Иван я погледна отново. — Но жена ми си тръгна. И вината е моя.
Мария Цветанова грабна чантата си от фотьойла и започна нервно да закопчава палтото си.
— Щом е така, значи и аз съм излишна тук! Щом вече се обръщаш срещу собствената си майка! Стой си тогава сред развалините!
Тя излетя навън и тресна вратата така силно, че полуразклатената дръжка издрънча жално.
Иван остана сам.
Сред тишината. Сред стъклата по пода. Сред студеното течение, което нахлуваше през счупения прозорец.
Извади телефона си и се втренчи в екрана. После набра Теодора Колева. Повикването бе прекъснато.
Написа ѝ:
„Съжалявам. Моля те, нека поговорим.“
Съобщението бе прочетено.
Отговор не последва.
Иван се изправи бавно и отиде до прозореца. Долу, на паркинга, я видя. Чантата висеше на рамото ѝ, крачеше бързо, без нито веднъж да се обърне назад. Качи се в такси. Колата потегли.
И тогава той наистина разбра: тя беше напуснала. Не за да го изнудва. Не за да го накара да се почувства виновен. Не за да го притисне.
Беше си тръгнала, защото ѝ бе омръзнало да чака деня, в който мъжът ѝ най-после ще бъде неин съпруг, а не послушният син на майка си.
Иван огледа жилището.
Тяхното жилище.
На етажерката стоеше сватбената им снимка. До входа бяха пантофите ѝ. Върху масичката лежеше книгата, която Теодора така и не бе довършила.
Той се свлече на пода между разпилените стъкълца. След няколко минути отново набра номера ѝ.
Този път тя вдигна.
— Какво искаш? — Гласът ѝ звучеше изтощено, но твърдо.
— Аз… — Иван замълча. Какво можеше да каже? Че вече е разбрал всичко? Че ще се промени? Че оттук нататък ще бъде различно? Та тя беше чувала тези обещания безброй пъти. — Искам да поправя всичко.
— Иван, късно е.
— Не. Не е късно. Теодора, аз…
— Ти направи своя избор — произнесе тя тихо. — Когато мълчеше. Когато отвръщаше поглед. Всеки път избираше. А сега и аз избрах. Най-после избрах себе си.
Връзката прекъсна.
Иван остана да седи насред разрушения апартамент и внезапно осъзна, че не е изгубил просто жена си. Изгубил бе единствения човек, който виждаше истинския Иван Велизаров — не маминия син, не брата на Николай Валентинов, а него самия. Човека, в когото тя бе вярвала. Човека, който според нея можеше да бъде по-добър.
А сега около него нямаше нищо друго освен счупения прозорец, разбитата брава и ледения вятър, който му напомняше, че има неща, които не могат да се залепят обратно.
След седмица Йорданка Александрова щеше да разнесе новината из целия вход:
„Представяте ли си, вече живее сам! Казват, че жена му си наела квартира някъде в другия край на града и… изглеждала щастлива. Е, това вече не го очаквах!“
А истината беше съвсем проста:
понякога да си тръгнеш не е слабост.
Понякога това е единственият начин да запазиш себе си.
