— Изобщо не ме интересува, че ти е майка, Теодор! Тя унижи моите родители и аз ще се държа с нея точно така, както заслужава! Ако се наложи, и ще я ударя! Разбра ли ме?!
— Ти за каква се мислиш? Наред ли си изобщо? — гласът на Теодор едва надхвърляше шепот, но желязната хватка на пръстите му, впити в предмишницата на Елица, говореше по-силно от всякакъв вик. Почти я извлече от шумната, ярко осветена дневна към тесния полутъмен коридор, където миризмата на прашни палта и стари обувки се смесваше с ароматите, идващи откъм кухнята.
Елица рязко дръпна ръката си с едно гневно движение. Върху нежната ѝ кожа веднага останаха четири червени следи — ясни отпечатъци от пръсти. Тя дори не разтри мястото. Изправи се, вдигна гордо брадичка, а очите ѝ, които в сумрака на коридора изглеждаха почти черни, горяха със сух, свиреп пламък. Цялата ѝ фигура беше отговор — студен и безмилостен.
— Аз ли? За каква се мисля аз? — гласът ѝ прозвуча ниско, напрегнато, като струна, опъната до скъсване. — Ти ли ме питаш това, Теодор? Ти стоя и гледа как твоята скъпоценна майчица, Силвия Живкова, цяла вечер с методично удоволствие тъпчеше родителите ми в калта. Тя не просто подхвърляше намеци. Говореше открито, наслаждаваше се на всяка дума, на всяка реакция около масата.
Теодор отстъпи крачка назад и се опря в закачалката, от която висеше собственото му палто. Приличаше на човек, притиснат в ъгъла. Лицето му беше пребледняло, по челото му избиха ситни капки пот. Искаше да я успокои, да я накара да замълчи, да върне всичко обратно в рамките на приличието, но се блъсна в стена.
— Тя каза, че родителите ми са жалки селяни от някаква затънтена дупка — Елица изсичаше всяка дума така, сякаш я забиваше с чук, а Теодор се свиваше от убийствената точност, сякаш го пронизваше зъбобол. — Каза, че нямам вкус, понеже съм избрала „толкова обикновена“ сватбена рокля. Подигра се с това откъде изобщо са намерили пари да стигнат до Плевен и дали не са продали последната си крава за пътя. А ти, Теодор? Ти какво направи?
Тя пристъпи още една крачка напред и този път именно тя го притисна в ъгъла.
— Седеше. Зяпаше си в чинията. Доливаше чашата ѝ с любимото ѝ полусладко вино, докато тя наричаше баща ми пияница, а майка ми — проста селянка, която не можела две думи да върже. Усмихваше се, когато приятелките ѝ кимаха одобрително. Ти беше съучастник, Теодор. Не просто мълча. С бездействието си ѝ даде право. Ти си страхливец.
Думата „страхливец“ го удари през лицето по-силно от шамар. Той трепна, опита се да възрази, затърси думи, с които да си върне контрола.
— Елица, стига. Тя ми е майка… Просто… характерът ѝ е сложен. Трябва да я разбереш…
— Не съм длъжна да разбирам нищо — отсече тя остро. — Два часа търпях. Два часа слушах това унижение, докато ти седеше срещу мен с каменно лице. Чаках в теб да се събуди мъжът, съпругът, човекът, който ще защити честта на семейството на жена си. Но нищо не се събуди. Тогава разбрах, че аз трябва да ги защитя. И го направих.
В този миг пред очите ѝ отново изплува случката, заради която сега стояха в коридора. Силвия Живкова, зачервена от виното и от собственото си чувство за значимост, беше застанала на прага, изпращайки един от гостите. През рамо подхвърли към Елица още една отровна забележка за „булките без зестра“. И тогава Елица, сякаш уж се беше спънала непохватно, се блъсна силно с рамото си в лицето на свекърва си. Чу се кратък, глух, странно влажен звук. Силвия изстена, хвана се за носа и между пръстите ѝ веднага потече гъста тъмна кръв. Това не беше случайност. Беше кратък, точен и жесток удар.
— Ти… ти я удари — прошепна Теодор и се втренчи в жена си със суеверен ужас, сякаш я виждаше за първи път.
— Аз възстанових справедливостта — поправи го тя ледено. — И ако си въобразяваш, че с това всичко приключва, много се лъжеш.
— Удари я — повтори той, но вече не като въпрос, а като констатация, произнесена с детинско недоумение. Сякаш пред очите му се бяха сринали самите закони на физиката. В неговия свят, грижливо подреден и пазен от всяко сътресение, такива неща не се случваха. Съпругите не удряха свекървите си. Конфликтите в този свят се разрешаваха по друг, далеч по-тих начин.
