С дребни подмолни саботажи, с многозначителни паузи, с мълчание, което тежеше повече от вик — така се уреждаха споровете там, не с удари.
Кривата усмивка на Елица изглеждаше по-страшна от всяка открита ярост. В нея нямаше и следа от разкаяние. Имаше само презрение към наивността на мъжа ѝ.
— А ти какво предлагаше? Да стоя и да я слушам още? Да чакам да покани гостите да си избършат обувките в мен? Или да стигне дотам, че да каже в прав текст, че мястото на родителите ми е в стаята за прислугата? — Тя отново пристъпи към него и под този натиск Теодор почти се сля със старата дървена закачалка на стената, която изскърца жално. — Майка ти е хищник, Теодор. Разбира само от сила. Цяла вечер ме оглеждаше, търсеше къде съм уязвима. И го намери — в теб. Видя, че никога няма да ме защитиш. Точно това ѝ развърза ръцете.
Теодор отвори уста. Вероятно искаше отново да измънка нещо за уважението към по-възрастните, за това, че човек трябва да бъде по-мъдър, по-сдържан, по-над тези неща. Но думите заседнаха в гърлото му. Гледаше лицето на жена си — твърдо, решително, почти чуждо — и разбра, че всеки негов довод ще бъде смазан и осмян още преди да бъде изречен докрай. Елица беше права. Той беше мълчал. Той беше позволил всичко това да се случи. А сега тя му поднасяше сметката.
— Имаш точно един шанс да поправиш нещата — каза тя по-тихо, но гласът ѝ стана още по-тежък. Звучеше хладно и делово, като хирург преди трудна операция. — Връщаш се веднага в онази стая, отиваш при майка си и ѝ казваш да млъкне. Завинаги. След това тя ще се извини. На мен. Не шепнешком, не през зъби, а така, че да я чуят всички, които още не са си тръгнали.
Теодор се вцепени. Мисълта му сякаш блокира. Да накара майка си… да се извини? Силвия Живкова, която през целия си живот не беше искала прошка от никого, защото смяташе извинението за слабост? Това не беше просто невъзможно. Беше немислимо — все едно да заповядаш на слънцето да започне да обикаля около земята.
— Ти си полудяла… Тя никога няма…
— Това вече е твоят избор, Теодор — прекъсна го Елица, без да му позволи да довърши. Погледът ѝ се заби в неговия така, че той се почувства напълно разсъблечен и беззащитен. — Или го правиш и тогава можем да опитаме да спасим онова, което още може да бъде спасено. Или, ако до две минути не си мръднал оттук, аз ще вляза. И повярвай ми, след това няма да остане нищо за спасяване. Ще довърша започнатото. И изобщо няма да ме интересува какви ще са последствията.
Тялото му се разтрепери. Погледна към полуотворената врата на хола, откъдето приглушено долитаха откъслечни разговори, звън на чаши и престорен смях. Там беше неговият познат живот. Там беше майка му. Там беше целият му подреден свят. А тук, в тесния коридор, пропит с миризма на нафталин, стоеше съпругата му и искаше от него да взриви този свят до основи. Волята му, години наред тренирана да се подчинява на майчината власт, го предаде. Не можеше. Физически не беше способен да направи онова, което Елица изискваше.
— Няма да посмееш — прошепна той, вкопчен в последната си, жалка надежда. — Тя… тя ми е майка.
Тогава Елица избухна. Спокойствието падна от нея като свалена маска и върху него се стовари гневът, трупан през последните два дълги часа, с цялата си сила.
— Не ме интересува, че ти е майка, Теодор! Тя унижи родителите ми и аз ще се държа с нея точно така, както заслужава! Ако се наложи, пак ще я ударя! Ясно ли е?!
— Но…
— Избирай! Веднага! Или влизаш вътре и я караш да замълчи, или го правя аз! А след това между нас всичко приключва! Тук и сега!
Тя отстъпи една крачка назад, оставяйки му място да вземе решението си. Теодор остана неподвижен. Гледаше лицето на жена си, изкривено от ярост, после погледът му отново се плъзна към вратата на хола — и разбра, че е загубен. Не можеше да избере съпругата си, защото това означаваше война с майка му. Но не можеше да избере и майка си, защото в очите на Елица видя пълна, ледена решимост. Това не беше заплаха. Това беше присъда. И именно той трябваше да я изпълни.
Двете минути, които му бяха дадени, се проточиха безкрайно в задушния коридор. Не тишината ги изпълваше. От хола се процеждаха късове от разговори, сдържаният смях на някой гост, дрънченето на вилица в чиния — обикновени звуци, които сега звучаха като оглушително доказателство за неговото предателство. Теодор не помръдна. Остана подпрян на закачалката, а лицето му постепенно изгуби всякакъв цвят.
