То се вкамени в сивкава, празна маска. Погледът му не беше насочен към нея, а някъде встрани — към олющената рамка на вратата. В очите му вече нямаше борба. Само примирение. Но той не се предаваше на Елица. Прекланяше се пред онази сила, която цял живот го беше държала окован в този дом.
Когато времето изтече, Елица не каза нищо. Не му натри в лицето поражението. Не поиска обяснение. Просто се обърна. В движенията ѝ нямаше нито бързане, нито театралност, нито опит да направи сцената по-драматична. Отиде до входната врата, взе от полицата чантата си и ключовете за колата. Не го погледна. Не му подари дори последен поглед за сбогом. За нея Теодор престана да съществува в мига, в който двете му минути приключиха.
Тя отвори вратата. От стълбището нахлу хладен, чист въздух и я удари в лицето, сякаш изми от кожата ѝ лепкавата атмосфера на жилището на Силвия Живкова. Елица прекрачи прага и след себе си внимателно, почти безшумно притвори тежката дъбова врата. Глухото щракване на скъпата брава прозвуча като точка в края на общата им история. Теодор остана в коридора — при майка си, при разбития ѝ нос и при собственото си малодушие.
В колата беше студено. Елица не включи веднага отоплението. Поседя няколко секунди неподвижно, със свити около кожения волан пръсти. Очите ѝ бяха приковани към осветените прозорци на апартамента на третия етаж. Не усещаше болка. Нито обида. Тези чувства бяха изгорели без следа там, в задушния коридор. Остана само студен, кристално ясен гняв и пълна яснота. Тя запали двигателя и равномерното му бучене стана единственият звук, който наруши самотата ѝ.
Пътят към дома беше почти пуст. Нощният град се плъзгаше покрай нея като размазани петна светлина — реклами, улични лампи, чужди прозорци. Караше уверено, сменяше скоростите механично, спираше на светофарите без да мисли. И мислите ѝ работеха по същия начин — хладно, подредено, без излишни отклонения. В главата ѝ вече се подреждаше план за действие. Не размишляваше какво ще каже на Теодор, когато се прибере. Знаеше, че повече няма за какво да разговарят. Мислеше единствено какво трябва да вземе със себе си. Паспортът. Документите на колата. Лаптопът. Дрехи. Подаръците от родителите ѝ. Кутията с бижута, останала от баба ѝ. Всичко, което беше нейно преди него. Всичко, което щеше да остане нейно и след него.
Апартаментът я посрещна с тишина. Във въздуха още се смесваха ароматът на нейния парфюм и неговият одеколон. На малката масичка лежеше книгата, която четеше. В мивката стояха две чаши от сутрешното кафе. Само преди няколко часа това място беше техният дом, тяхната крепост. Сега беше просто помещение, натъпкано с вещи, част от които тя трябваше да изнесе.
Елица влезе направо в спалнята и запали лампата. Силната светлина заля стаята безмилостно. Тя отвори гардероба с плъзгащите се врати. Отдясно висяха неговите дрехи, отляво — нейните. Не докосна нито една негова риза. Спокойно, последователно започна да сваля от закачалките своите рокли, блузи и панталони, след което ги сгъваше грижливо върху леглото. Движенията ѝ бяха точни, пестеливи, почти служебни — като на човек, който стяга багаж след дълга командировка. Свали големия куфар от горния рафт и започна да подрежда дрехите на равни купчини. Дънки. Пуловери. Бельо. Нищо излишно. Нито сантиментални дреболии, нито общи снимки. Тя разглобяваше живота им на части и вземаше само онези, които принадлежаха на нея.
Когато приключи с дрехите, отиде в банята и със същата хладна методичност събра кремовете си, шампоаните, четката за зъби. Неговата самобръсначка и пяната му за бръснене останаха недокоснати, сякаш бяха вещи на напълно чужд човек, с когото тя нямаше никаква връзка.
Не приличаше на съпруга, която бяга в паника. Държеше се като ликвидатор. Студена, делова, безмилостно ефективна. Прибираше своето и го оставяше с онзи свят, който той толкова отчаяно бе избрал да защитава. Когато последната закопчалка на куфара щракна и застана на мястото си, Елица разбра, че е готова. Готова за последната стъпка.
Още на стълбището Теодор чу отдалечаващите се нейни стъпки, докато самият той тичаше нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж. Сърцето му блъскаше в гърлото — от бързината, от страха и от закъснялото осъзнаване на мащаба на бедствието. Беше успял да успокои майка си и да я настани във фотьойла.
