Сложи мокра кърпа върху лицето ѝ, изтърпя поредния поток от проклятия по адрес на „онази развратница“ и едва тогава истината го удари с цялата си тежест: Елица не беше блъфирала. Не го беше заплашвала напразно. Тя просто беше произнесла присъдата си и вече я изпълняваше.
Ключът изскърца метално в ключалката. Теодор нахлу в жилището така, сякаш вътре гореше пожар. Но още на прага се закова на място.
Елица стоеше в антрето. Беше облякла палтото си, чантата висеше на рамото ѝ. До нея, подредени един до друг, чакаха два куфара — мълчаливи свидетели на неговото поражение. Тя не се готвеше да си тръгва. Тя вече си беше тръгнала. Оставаше единствено да пренесе тялото си отвъд вратата.
— Какво правиш? — гласът му прозвуча пресипнало, почти чуждо. — Ти съвсем ли си изгуби ума? Върни всичко обратно…
Тя извърна глава бавно и го погледна. В очите ѝ нямаше нито ярост, нито обида. Само спокойно, отдалечено преценяване — сякаш пред нея стоеше непознат човек, който се държи нелепо на обществено място.
— За връщане вече е късно, Теодор. Всичко е точно там, където трябва да бъде. Моите неща са с мен. Твоите — при теб.
Той пристъпи към нея и протегна ръка, за да я хване за лакътя — да я спре, да я разтърси, да я върне насила в ролята, в която беше свикнал да я вижда: неговата съпруга. Но Елица се отмести почти незабележимо. Пръстите му сграбчиха празния въздух.
Този дребен жест каза повече от всякакви думи. Между тях вече не можеше да има дори допир.
— Ти съсипваш всичко! — почти извика той. — Защо? Заради няколко необмислени думи? Заради счупения нос на майка ми? Заради характера ѝ ще изхвърлиш три години от живота ни?
Гласът му се удряше в стените, сякаш се опитваше да запълни празнотата, която внезапно бе зейнала в дома им. Но думите му се разбиваха в леденото ѝ спокойствие и падаха безсилно. Елица го остави да се задъха, да изчерпи жалките си доводи, и едва тогава заговори.
Тихо. Но всяка нейна дума се забиваше в него като парче стъкло.
— Това не бяха „няколко думи“, Теодор. Това беше публично унижение. Оскърбление към хората, които ме обичат повече от всичко на света. А ти седеше и гледаше. Не става дума само за нейния характер. Това е нейната същност — и ти я подхранваш с мълчанието си. А що се отнася до нашия живот… Мислиш, че зачерквам три години? Не. Зачерквам само тази вечер. Защото днес разбрах, че никога не е имало „нашите три години“. Имало е теб. Имало е мен. А между нас винаги е стояла майка ти. Просто аз отказвах да го видя.
Теодор се облегна на стената, сякаш краката му вече не го държаха. Нейната логика беше безпощадна. Тя не го обвиняваше в нещо неясно, не хвърляше истерични упреци. Разрязваше постъпките му с хладна точност, като патолог, който показва истинската причина за смъртта.
— Но… тя ми е майка! — изтръгна се от него последният, най-безпомощен и най-искрен аргумент. — Аз не можех…
Тогава Елица го погледна право в очите. Теодор видя в тях същия сух, безмилостен гняв, който беше зърнал по-рано в коридора — само че сега той беше изострен до острието на нож.
— Не ме интересува, че ти е майка, Теодор — произнесе тя почти шепнешком, а от този шепот по гърба му премина студена тръпка. — Тя обиди родителите ми. И ти, като мой съпруг, трябваше да застанеш до мен и до тях. Разбираш ли? Дадох ти избор. Можеше да бъдеш мой мъж. Но ти избра да си останеш нейният син.
Тя хвана дръжката на единия куфар.
— Проблемът не е в нея, Теодор. Проблемът е в теб. Тя е такава, каквато е, и никога няма да се промени. Но ти можеше да бъдеш различен. Можеше да имаш гръбнак. Поне веднъж в живота си можеше да вземеш решение сам, а не да се носиш по желанията на майка си. Не успя. А аз не искам да живея с мъж, който преди всяко вдишване поглежда към майка си за разрешение. Не искам да бъда просто приложение към нейния син.
Елица отвори входната врата.
— Така че живей така. Върни се при нея. Избърши кръвта ѝ, слушай каква долна жена съм и бъди послушното момченце. Това е всичко, на което си способен.
С тези думи тя избута първия куфар на стълбищната площадка, после се върна за втория. Не го погледна. Нито веднъж.
Теодор остана притиснат до стената в антрето на общия им дом и слушаше как стъпките ѝ се отдалечават надолу по стълбите. Колелцата на куфара тракаха след нея, все по-глухо и все по-далеч. После входната врата долу щракна.
И настъпи съвършена, напрегната тишина.
Той беше сам.
В собствения си дом.
С майка си.
Завинаги…
