— Надежда, ти си домакинята, погрижи се за масата, момчетата ей сега ще дойдат — каза Румен и измъкна от багажника такава огромна купа с месо, сякаш не бяхме дошли за два дни, а се канехме да нахраним половината село.
Стоях до портата с торба домати в ръка, дръжката се впиваше в дланта ми, а аз гледах новата му шапка. Чисто нова, с идеално прав козир. Човекът очевидно беше в празнично настроение.
А на мен, след двайсет и четири часа смяна, очите ми бяха пълни с пясък, а кръстът ме болеше така, сякаш някой цял ден беше въртял в него ръждясал ключ.
— Ти ми обеща тишина, Румен.
— И ще има тишина. Ще поседим като хората. Благой с Виктория, Светослав, може и Златко. От сто години не сме се виждали.
От сто години. При мъжете от този вид всичко се мери с векове. Сто години не са се виждали, сто години не са яли шишчета, сто години жената ще потърпи. А жената, между другото, току-що се прибира от нощна смяна. Но това явно е написано с дребен шрифт.
Бялата вилица
Къщата ни посрещна с хлад. Отворих прозорците, сложих чайника, извадих якето от чантата. Мечтаех поне половин час да седна на верандата и да си изпъна краката. Не ми се получи.
Една след друга пред портата започнаха да спират коли. Първо пристигна Благой с шишовете и с глас, който огласяше цялата уличка.
— Румене, цар си ти! Мирише чак отвън!
После дойде Светослав. След него Златко. Накрая Виктория слезе от колата така, сякаш пристигаше в почивна станция: с бели кецове, с одеяло преметнато през ръка и със своя висок стакан, в който кубчетата лед звънтяха по-бодро от мен самата.
— Наде, няма да ти преча, ако седна тук, нали? При вас е толкова хубаво, толкова спокойно.
Спокойно. Разбира се. Особено когато в кухнята вече тряскат шкафове, някой търси нож, друг пита за сол, а стопанинът на двора, моят законен съпруг, стои насред цялото това щастие и тупа приятелите си по раменете.
— Жена, стегни нещо за масата! Сега ще сложим месото, а вие там по-бързичко.
Ето я първата истина за деня. За тях аз не бях Надежда. Не бях съпруга. Не бях човек след смяна. Бях функция, поставена някъде между мивката и скарата.
Без дума извадих чиниите. После купата. Грабнах една бяла пластмасова вилица, за да обърна месото в маринатата. Тя изпука веднага и се счупи на две. Едно зъбче отхвръкна под босата ми пета.
Тишина.
Никой дори не забеляза.
— Наде, къде е майонезата? И хляб трябва да се нареже! — извика Светослав от кухнята.
— На втория рафт.
— А лука наряза ли вече? Без лук не става.
Без лук не ставало. Излиза, че и без мен не става. Удобна връзка.
Кухнята с прозореца
Аз рязах лука. Аз нарязах краставиците. Аз приготвих купата с пресните картофи за масата. През това време Румен обясняваше на Благой колко е зает напоследък и колко трудно се събират хора, защото всички имали работа. Всички. Освен мен, явно.
В мивката се плискаше мазна вода. На перваза се мокреше дъската за рязане. Чайникът потропваше с капачето си като нервна съседка. Отворих прозореца и отвън нахлуха дим, нагорещено желязо и онова мъжко самодоволство, което се усеща още преди някой да го назове.
