Има си собствена миризма това самодоволство, сигурно го знаете. Малко въглен, малко чужди заповеди и много убеденост, че всеки момент някой ще ти донесе всичко наготово.
Виктория се плъзна в кухнята точно когато лъжицата се изплъзна от пръстите ми и издрънча на пода.
— Надежденце, къде да оставя сока? На верандата пече. И ако не е проблем, дай ми една възглавница за шезлонга. Кръстът ми не понася твърдо.
Погледнах тънкия ѝ маникюр, белите маратонки, чашата със сламка в ръката ѝ. После сведох очи към собствените си длани, пропити с миризма на лук и оцет.
— Възглавницата е в гардероба.
— Ох, аз няма да я намеря. По-добре ти ми я дай.
Точно тогава Румен се показа на вратата — весел, зачервен, с шиш в ръката, сякаш държеше показалка и изнасяше урок.
— Надежда, хайде малко по-живо, а? Хората огладняха.
Не му отговорих веднага. Гледах как новата пластмасова значка на шапката му проблясва на светлината. И съвсем навреме си спомних как преди три седмици се беше намръщил заради цената на крема ми за ръце. Пестелив човек, няма спор. Щедър за гости, икономичен за жена си.
— Румене, идвам след смяна.
— Е, и? Ще поседнеш после. Сега да завъртим нещата, пък после си почивай.
После. Според такива съпрузи жените винаги разполагат с това вълшебно „после“. После ще поспиш. После ще хапнеш. После ще си поемеш дъх. После ще остарееш. А може би някога после някой ще каже и „благодаря“. Няма да каже. Проверено е.
Светослав надникна през вратата и ми се усмихна така, сякаш ми правеше чест.
— Домакине, майонезата свърши. Тичай до килера. И копър, ако може. Без копър не върви.
Тичай. На петдесет и пет години пак бях момичето за поръчки. Направо прелест.
Стрък копър
Излязох в градината за копър. До мрежата стоеше Галина от съседния двор, облечена в син халат, с малко ведърце в ръка.
— Надежда, трябва ли ти зеленина? Имам един излишен сноп.
— Трябва ми. Благодаря.
Тя огледа двора — мъжете край барбекюто, Виктория, разположена на шезлонга, и мен с престилката.
— Много сте се събрали.
— Не сме. Те са.
Галина изсумтя, но ми подаде копъра. Миришеше на пръст и хладина, сякаш си имаше свой отделен живот, в който никой не обслужва никого.
Върнах се в кухнята и оставих зеленината на масата. И точно тогава нещо в мен щракна. Не заради Виктория. Не заради Светослав. Даже не и заради Румен, макар че той много се стараеше. Щракна от внезапната яснота.
Не гостите бяха безочливи. Аз години наред им бях показвала, че с мен може да се запуши всяка дупка. Някой иска да изглежда широкоскроен — слага ме пред печката. Някой решава да си почине красиво — връчва ми мивката. И най-лошото беше, че това работеше.
Избърсах пръстите си в кърпата, взех телефона и отворих приложението за такси. Кола до града — четиридесет и две минути. Цената не беше приятна, но се преживяваше. Значи за една тиха баня и малко спокойствие бях готова да платя от собствения си джоб. Гледай ти.
Не, почакайте, не започвам от правилното място. Преди това се случи още нещо.
Докато гледах екрана, през отворения прозорец чух Румен да се обръща високо към Благой със същото онова доволно подсмихване.
