— Моята Надежда е злато — всичко върши сама, аз само каня хората.
Ето я, значи, цялата ни семейна схема. За него — компанията. За мен — останалото.
Празник, който не беше мой
Изнесох на масата голяма чиния със зеленчуци. Благой вече дъвчеше хляб прав, без дори да седне. Златко се оглеждаше къде да остави торбата с въглищата. Виктория поиска още салфетки. Светослав завъртя капачката на един буркан, погледна я и подхвърли:
— Някакъв сос няма ли? Месото е хубаво, грехота е да го обидим.
Да обидим месото. Хората, явно, може. Но месото — в никакъв случай.
Румен се беше настанил начело на масата така уверено, сякаш беше израснал там заедно с пейката. Приближих се с връзка копър, а той дори не си направи труда да ме погледне. Само хвърли въпроса някъде във въздуха:
— Къде е шишът? Огладняхме.
Ето така.
Нито „умори ли се?“. Нито „седни за малко“. Дори едно обикновено „благодаря“ не му хрумна. Само: „Къде е шишът?“. Все едно не бях жена му, а информационно табло на гарата — натискаш копчето и получаваш отговор.
Оставих копъра на масата.
— След малко ще е готово.
И се прибрах вътре.
Зад гърба ми пак се чу смях. Вероятно им се стори, че домакинята отива да се разбърза. Мъжете много обичат тази дума, стига да не се отнася за техния собствен гръб.
В спалнята цареше полумрак. На стола беше преметната синята ми жилетка, в чантата имаше чиста тениска, а в несесера — малък крем. Свалих престилката. Развързвах възела бавно, сякаш не беше от плат, а от години преглъщано търпение. После наплисках лицето си с вода. Облякох жилетката и прибрах в чантата телефона, портмонето, зарядното и гребена.
И някак вътре в мен настъпи тишина.
Таксито вече чакаше до портата. През пердето виждах жълтеникавата светлинка на таблото. Човекът беше дошъл. Ето това, ако питате мен, е обслужване.
Взех престилката, калъфа с шишовете и се върнах навън.
Щом си домакин
Всички седяха почти в същите пози. Благой хрупаше краставица. Виктория разбъркваше леда в чашата си. Румен обърна глава към мен с онова изражение, с което хората гледат към поднос, който се е забавил.
— Е?
Приближих се и сложих престилката в скута му. Отгоре оставих калъфа с шишовете.
— Румене, ти си домакинът. Значи ти ще ги нахраниш.
Първоначално той изобщо не схвана. Даже се усмихна.
— Надежда, какво ти става? Стига, хората са тук.
— Точно така. Хора. Не персонал.
Благой спря да дъвче. Виктория извади сламката от устата си. Светослав премести поглед от мен към Румен, сякаш преценяваше на кого е по-безопасно да приглася.
Говорех спокойно. Без викове, без театър. Театър и без това имаше достатъчно, само че досега се играеше без моето съгласие.
— Месото е в купата. Въглищата ги донесе Златко. Скарата е зад бараката. Краставиците са на масата. Аз отивам в града. Имам една баня и тази вечер тя ще бъде заета от мен.
— Гостите са тук! — Румен скочи толкова рязко, че престилката се свлече на земята.
— Виждам.
— Ти полудя ли?
— Не. Просто излязох от кухнята.
— Надежда, не ме излагай.
— Справяш се прекрасно и сам.
— След час ще се върнеш — каза той вече по-тихо. — Познавам те. Ще се ядосаш, ще ти мине и ще се върнеш.
— Не. Не и днес.
От портата се чу кратък клаксон.
След дима
Румен тръгна след мен, но не като съпруг.
