По-скоро вървеше след мен като човек, на когото някой току-що отнема удобство, с което е свикнал.
— Надежда, спри. Какви ги правиш? Нали сме си наши хора.
— Нашите хора помагат.
— Те са дошли да си починат.
— И аз искам същото.
Румен понечи да каже нещо, но само отвори уста и я затвори. За пръв път през целия ден не извади готов отговор. Над верандата увисна онази неудобна тишина, която обикновено бързат да заглушат с хапване. Виктория се обърна към храстите. Благой се прокашля и промърмори настрани:
— Румене, ние можем и сами… ако трябва.
Качих се в таксито и стиснах колана с пръсти. Румен остана до портата — с новата си шапка на главата и с моята стара престилка в ръце. Чудесна гледка. Напълно житейска.
Щом излязохме на шосето, изключих звука на телефона. После се облегнах назад. Навън се нижеха борове, спирка, сергия с ягоди, нечие колело, подпряно край канавката. Светът не се срути.
У дома най-напред си пуснах вана. След това стоплих супата от вчера. Накрая седнах на табуретката в кухнята и ядох бавно — без тичане, без подвикване „по-бързо“. Телефонът премигваше без звук.
Обадих се едва на сутринта.
— Къде държиш втората решетка? — попита Румен с гласа на човек, който внезапно е открил как е устроен собственият му дом.
— Зад стария шкаф в бараката.
— А легенът за съдовете?
— Под пейката.
Последва пауза.
— До два след полунощ разчиствахме.
— Случва се.
И затворих.
Без престилка
Привечер той дойде в града. Без шапката. С уморено, смачкано лице. Не се сдържах и леко се усмихнах.
Седна на ръба на табуретката и за първи път от много време не се разположи широко, не превзе стаята със себе си.
— Виктория се обиди, че я помолих да измие доматите. Светослав пресуши месото. Благой миеше чиниите и мърмореше. А аз… оказа се, че изобщо не съм знаел колко работа остава след една вечеря.
— Сега вече знаеш.
— Държах се като господар.
— Не. Като човек, на когото му е било удобно.
Той кимна. Спокойно, без представление.
— Надежда, наистина не съм виждал, че теб те няма в този празник. Беше уж наоколо, а всъщност вече те нямаше.
Точно тогава ми стана жал за него. Не защото страдаше. А защото човек почти шейсет години беше живял и едва предната вечер беше забелязал мивката.
— Следващия път — казах — питаш предварително. Ако каниш хора, ти пазаруваш, режеш, печеш и миеш. Или молиш за помощ, не раздаваш нареждания. Аз не съм сервитьорка на вашето тържество.
— Разбрах.
— Ще видим.
Видяхме след две седмици.
На вилата имаше слънце, обичайният вятър и само двама гости. Румен сам маринова месото още от сутринта, сам се въртя около скарата, сам търси легена под пейката. Веднъж дори ми подвикна от верандата:
— Надежда, стой си там. Аз ще се оправя.
И аз си стоях. Без престилка, с мека жилетка и чаша чай в ръка. На масата имаше краставици, хляб и нормални метални щипки вместо бялата пластмасова вилица. А когато след вечерята Румен събра чиниите и ги занесе към мивката, не хукнах след него.
Нека свиква.
