— Къде държиш ключовете от вилата? Майка ми ще се настани там — заяви без заобикалки мъжът до нея.
Надежда Борисова приглади покривката и огледа подредената маса. Юбилей. Кръгла годишнина — петдесет и пет. Ваза, натежала от карамфили, топла салата, „шуба“, прословутите ѝ рулца от патладжан. На котлона тихо къкреше боршът, на който Асен Костов винаги правеше физиономии — според него без месо това „не било ядене“, макар че месо вътре имаше.
Тя чакаше звънеца като момиче пред първа среща. Чакаше и онова „чудо“, за което той вече две седмици намекваше загадъчно: „Ще има подарък, ще го помниш дълго.“ Ако беше пръстен — значи най-после нямаше да бъде просто жената, с която живее. На нея не ѝ трябваше картичка, а признание. След шумния развод преди десет години бе разбрала прекалено добре, че „жената без подпис“, както и да я наричат, в документите е никоя.
В болница няма да я пуснат при операция, при наследяване ще бъде последна, думата ѝ няма да тежи. Вече не беше на двадесет и пет. Не мечтаеше за романтика, а за спокойствие, за законен ред, за свое място до човека, който я нарича жена, а не „съжителката Надежда Борисова“.
Звънецът издрънча. На прага стояха Димитър Яворов и Йоана Рилскиа — с кутии и цветя в ръце.
— Мамо, честит рожден ден — прегърна я Димитър бързо, но силно. Беше висок, тридесет и две годишен, инженер в завод за медицинска апаратура. Вече седма година работеше там — без оплаквания, също като баща си в най-добрите му години. — Йоана каза, че без тарталети празник не може.
— Без тарталети изобщо не се брои за празник — усмихна се Йоана, докато събуваше обувките си. Хубаво момиче, на двадесет и шест, начална учителка, омъжена от две години. Дори на токчета се движеше пъргаво, сякаш тичаше между чиновете в междучасието. — Надежда Борисова, къде са платата? Ще ги наредя набързо. И чай да сложим, нали?
— Благодаря… на рафта вдясно.
Йоана вече беше вързала престилка. Наряза зелените подправки с ловки движения, стопли пилето, сложи хляб, провери свещите. Не го правеше за показ — личеше си, че наистина иска да облекчи свекърва си.
— Димитре — обади се Надежда, — как върви работата? Не се претоварваш, нали?
— У нас все от всичко пестят — махна той с ръка. — Направо спим върху машините. Не се тревожи. О, Асене, здрасти.
Асен Костов излезе от стаята, където досега седеше с телефона. Четиридесетгодишен, сух, с модерна прическа, обеца на ухото и нови маратонки. Обичаше да стои „малко встрани“: нали бил мъжът, „стопанинът“, в кухнята мястото му не било, в хола бил „главата“. На практика просто ровеше в телефона и коментираше какво вършат другите.
— Пак с тия ваши столови манджи… — кимна към салатите. — Наде, не се върти толкова. Ще сервираме, после ще раздигнеш. Гладен съм.
— Асене, помогни поне с чиниите — помоли кротко Йоана.
— При нас има разделение на труда — изкриви устни той уж шеговито. — Аз, така да се каже, посрещам гостите.
Надежда тъкмо се канеше да се усмихне, когато погледът ѝ се спря на входната врата. Там, на прага, без дори да събуе обувките си, се появи Гергана Валентинова. С карирано палто, ярко червило и неизменната торба в ръка, сякаш носеше ордени. Някога фризьорка, сега пенсионерка, горда, че „винаги има работа“. Беше дошла на юбилея на жената, с която живееше синът ѝ, като човек, изпратен да провери дали „сделката на века“ няма да мине без нея.
— Ето ме и мен — обяви тя, като обходи всички с поглед, прецени масата и се намръщи на карамфилите. — Честит рожден ден, Наденце. Не можех да дойда с празни ръце. Все пак трябва да подкрепя сина си в такъв ден.
— Благодаря, заповядайте навътре.
Около масата скоро стана шумно. Димитър се шегуваше, закачаше жена си точно толкова, колкото да я развесели, без да я обиди.
— Йоана, не прекалявай — посочи той тарталетите. — После до юли ще ги отработваш на строя.
— На какъв строй? — не разбра Гергана.
— В училище. Повече калории — повече клякания — отвърна той и ѝ намигна.
Йоана се разсмя и възмутено изсумтя:
— Тогава престани постоянно да ми буташ този „майонезен град“ под носа.
— Много сте хубава двойка — каза Надежда и ги погледна с топлина.
Асен Костов продължаваше да седи леко настрани, сякаш беше режисьор, който всеки миг ще обяви кулминацията. В ръката му вече проблесна вилицата.
