— Чуваш ли се изобщо какво говориш?! Напълно ли си изгубила мярка?!
Гласът на свекърва ѝ, Галина Данаилова, избухна в слушалката така, сякаш жената не се обаждаше от друг квартал, а стоеше зад гърба ѝ. Лора Кирилова несъзнателно дръпна телефона от ухото си. След секунда го върна обратно, бавно.
— Казвам само това, което мисля — отвърна тя. Спокойно. Или поне почти спокойно.
Това „почти“ ѝ беше струвало много. Три години опит. Три години, в които Мартин Асенов се прибираше след всяко посещение при майка си мълчалив, прегърбен от вина, все едно беше дете, хванато в беля. Три години, през които Лора се учеше да не избухва първа.
Сега двамата бяха в кухнята. Тя стоеше до печката, той — до прозореца. И двамата се преструваха, че всичко е наред. Мартин плъзгаше пръст по екрана на телефона си. Не четеше нищо. Просто превърташе. Това беше неговият начин да изчезне, без всъщност да излиза от стаята.
На котлона къкреше супа — обикновена пилешка, с фиде. Лора я готвеше почти машинално, докато в главата ѝ се въртеше един и същи въпрос: докога още?
Всичко беше започнало преди половин година. Тогава Галина Данаилова се обади и заяви, че „спешно им трябват пари“. Не каза за какво. Тя по принцип не обясняваше. Тя съобщаваше. Същата вечер от картата на Лора заминаха около 1000 лв. После още 600 лв. След това Мартин тихо я помоли да „дадат назаем на мама още малко“ — и Лора отново се съгласи, защото обичаше мъжа си. И защото всеки път се надяваше, че ще е последният.
За шест месеца сумата стана 2800 лв.
Не им върнаха нито стотинка.
Днес Галина Данаилова се беше обадила пак. Гласът ѝ звучеше бодро, уверено, с онази лекота на човек, на когото никога не отказват.
— Лорче, имаме един проблем. Трябват ни още към 400 лв. Боян казва, че е много спешно.
Боян Балкански беше вторият съпруг на свекърва ѝ. На Лора той винаги ѝ приличаше на герой от стар филм за измамници — лъскав, усмихнат, с очи, които постоянно шареха нанякъде. Беше се появил в живота на Галина Данаилова преди две години и оттогава все „спешно“ се нуждаеше от нещо. За какво точно — това оставаше загадка. Официално Боян „въртеше бизнес“. Само че никой не можеше да каже какъв.
Лора погледна към Мартин. Той гледаше през прозореца.
И в този миг нещо вътре в нея щракна.
Не силно. Почти без звук. Едно малко, сухо щракване — като когато търпението най-после се скъса.
— Галина Данаилова — произнесе тя равномерно, — повече няма да превеждаме и един лев, докато не върнете стария дълг.
За първи път от другата страна настъпи тишина.
Не пауза. Точно тишина — плътна, смаяна, почти осезаема. Галина Данаилова не беше свикнала да ѝ отговарят така. За седем години брак Лора винаги бе намирала начин да каже „да“ — дори със стиснати зъби, дори със сведен поглед.
Мартин бавно се обърна от прозореца.
— Лора… — започна той.
Тя вдигна ръка. Не рязко. Просто жест, който означаваше: изчакай.
В слушалката се чу шумолене. После Галина Данаилова заговори по-тихо, но металът в гласа ѝ си остана:
— Ти разбираш ли на кого говориш?
— Разбирам — отвърна Лора. — На човек, на когото за последните шест месеца съм превела 2800 лв. Проверих преводите тази сутрин. Да ви изпратя ли снимки?
Пак тишина. Само че вече друга — не учудена, а ядосана.
Разговорът приключи бързо. Галина Данаилова затвори, разбира се, без да се сбогува. Лора спря газта под тенджерата и остана известно време неподвижна, вперила поглед в парата, която се вдигаше над капака.
Мартин седна на масата.
— Можеше да го кажеш по-меко — промълви най-сетне.
Лора се обърна към него. Видя умореното му лице, леко виновното изражение, познатата бръчка между веждите, която се появяваше всеки път, когато станеше дума за майка му.
— Мартин — каза тя, — аз не бях груба. Просто казах истината.
Той замълча. Разтри слепоочието си с длан.
— Мама ще се обиди.
— Знам.
— Може цяла седмица да не се обади.
— Знам.
— И на теб не ти пука?
Лора сипа супа в една чиния, сложи я пред него и седна отсреща.
— Пука ми — каза тихо. — Но ми пука и за това, че спестяванията ни намаляват. Пука ми, че заделяхме пари за кола, а те изчезнаха. Пука ми, че майка ти всеки път звъни с думата „спешно“, после не връща нищо и дори не казва за какво са ѝ били нужни.
Мартин гледаше в чинията си. Не отговори.
— Аз не воювам с майка ти — добави Лора. — Наистина. Но някой трябваше да го изрече. И този някой се оказах аз.
По-късно вечерта, когато Мартин заспа, Лора дълго лежа с отворени очи. Навън градът бучеше — обикновен пролетен град, с трамваи, приглушени гласове и шум от двора. Тя си мислеше, че утре свекърва ѝ със сигурност ще се обади отново.
