Може би щеше да позвъни пак. А може би нямаше — и това, ако Лора Кирилова трябваше да бъде честна, я плашеше още повече. Защото мълчанието на Галина Данаилова никога не беше просто пауза. То беше начин да наказва, да притиска, да кара другите да се чувстват виновни.
Освен това мислите ѝ постоянно се връщаха към Боян Балкански. Къде всъщност отиваха тези пари? Галина не беше глупава жена и за седем години нито веднъж не беше поискала помощ без повод, просто ей така. Значи повод имаше. А като се съдеше по сумите и по онова настойчиво „спешно“, поводът явно не беше дребен.
Оставаше само да разбере какъв точно.
На сутринта Галина Данаилова не се обади.
Лора не чакаше нарочно. Поне така си повтаряше. Просто, докато се приготвяше за работа, погледът ѝ все се плъзгаше към телефона, оставен на шкафа. Мартин Асенов пиеше кафето си мълчаливо, забил очи в новините на екрана. И двамата се държаха така, сякаш разговорът от предната вечер не се беше случвал. В техния дом това се наричаше „да не правим излишна драма“.
В службата Лора се захвана с числа. Работеше като счетоводител в малка логистична фирма, а цифрите винаги ѝ действаха успокояващо. При тях нямаше извъртане: или всичко излиза, или не излиза. Нямаше недомлъвки, нямаше „ти сама разбираш“, нямаше емоционален натиск, маскиран като семейна близост.
По обяд излезе да повърви. Без конкретна цел — да си поеме въздух, да си вземе кафе от автомата на ъгъла, да остане за малко сама със себе си. Кварталът беше стар, спокоен, с липи покрай тротоарите и ниски сгради, които пазеха сянка дори в слънчев ден. Лора вървеше бавно и отново мислеше за Боян.
Тя никога не му беше имала доверие. Още от първата им среща — онази неудобна семейна вечеря, на която Галина го доведе само три месеца след запознанството им и го представи като „много сериозен човек“. През цялата вечер Боян говореше за пари. Не се хвалеше грубо — беше достатъчно умен, за да не изглежда така. Просто уж между другото подхвърляше: „когато приключвах онази сделка“, „имам партньори във Варна“, „недвижимите имоти в момента са единственият сигурен актив“. Мартин кимаше учтиво. А Галина гледаше новия си мъж с онзи израз, с който човек гледа някого, в когото отчаяно му се иска да повярва.
Лора тогава само ядеше салатата си и не казваше нищо.
Когато се върна в офиса, седна пред компютъра и направи нещо, което отдавна отлагаше. Отвори историята на банковите преводи за последната година. Подреди датите и сумите внимателно, една под друга, в таблица. Полученото изглеждаше повече от красноречиво. Първият превод беше от август миналата година — около 400 лв. После имаше почти двумесечна пауза. След това парите започваха да заминават отново. Все по-често. И все по-големи суми. Сякаш някой първо беше проверил дали изворът съществува, а после бе започнал да черпи от него все по-смело.
Лора гледаше таблицата и усещаше как в нея се надига студ.
Галина Данаилова се обади на следващия ден, но не на Лора. Телефонът на Мартин звънна към седем и половина вечерта. Той излезе в коридора и остана там близо двайсет минути. Лора не подслушваше. Миеше чиниите и до нея достигаха само отделни интонации: приглушеният глас на мъжа ѝ, кратките му отговори, едно уморено „мамо, почакай“.
Когато се върна в стаята, лицето му беше такова, че Лора веднага спря водата.
— Какво е станало?
Мартин седна на дивана. Известно време мълча. Не театрално, не за да я измъчва, а сякаш наистина търсеше думи, които няма да прозвучат абсурдно.
— Мама казва, че Боян има проблеми — произнесе най-сетне. — Сериозни. Дължи пари на някого. И не са малко.
— Колко?
— Не ми каза точно. Само повтори, че ако не ги върне до края на месеца, щяло да има неприятности.
Лора седна до него и попита предпазливо:
— На кого дължи?
— Не знам. Не обясни. Каза единствено, че били „сериозни хора“ и че ние трябва да помогнем.
Няколко секунди никой от двамата не помръдна. Отвън мина кола и фаровете ѝ за миг плъзнаха светлина по тавана.
— Мартине — каза Лора бавно, като подбираше всяка дума, — чуваш ли как звучи това? Майка ти иска пари за мъжа си, когото ние почти не познаваме. В същото време не е върнала онова, което вече взе от нас. Това не е обикновена семейна помощ. Това е нещо съвсем друго.
Той прокара длани по лицето си.
— Тя ми е майка.
— Знам, че ти е майка. Но това не отменя въпросите.
На другия ден Лора отиде в центъра. Имаше среща с клиент наблизо, а след нея реши да влезе в кафене, да седне на спокойствие и да помисли. Без Мартин, без обаждания, без онзи постоянен нисък шум на тревога, който от дни не я оставяше.
Кафенето беше малко, с дървени маси и мирис на току-що изпечени кифлички. Лора си взе американо, настани се до прозореца и извади телефона си.
Написа съобщение на братовчедка си Диана Яворова. Диана беше юрист и имаше рядкото качество да говори право в очите, без да заглажда острите ръбове.
„Ди, трябва ми трезвата ти глава. Не е за тази минута, но по възможност днес. Можем ли да се чуем?“
Отговорът пристигна почти веднага: „Мога в седем. Звънни.“
Лора прибра телефона и се загледа през стъклото. По улицата минаваха хора — съвсем обикновени, с чанти, с работа, със свои грижи. Никой от тях не подозираше, че жената с кафето до прозореца в този момент се опитва да измисли как да не позволи семейството ѝ да потъне в чужди дългове.
