Мисълта за Боян Балкански не ѝ даваше мира. „Сериозни хора“ — така се беше изразила Галина Данаилова. Но какво точно стоеше зад тези думи? На кого дължеше пари? Защо? И най-важното — по каква причина свекърва ѝ упорито избягваше да каже точната сума?
Лора Кирилова извади бележника си. Въпреки че всичко вече можеше да се записва в телефона, тя продължаваше да носи хартиен тефтер — стар навик, от който не се беше отказала. Отвори го и започна да пише. Не план, не решения, а въпроси. Един след друг. Понякога, когато ги видеше подредени на хартия, картината се избистряше.
Кой всъщност е Боян Балкански?
Защо искането на пари е започнало точно преди осем месеца?
Какво се е случило през август?
При последния въпрос ръката ѝ застина. Август. Тогава Галина Данаилова за пръв път от много време ги беше поканила с Мартин Асенов на вилата — уж ей така, за скара и малко въздух. Боян през целия ден се шегуваше, беше необичайно разговорлив, почти превъзбуден. После двамата с Мартин се бяха отделили настрани и дълго говориха за нещо. Когато Мартин се върна, изглеждаше разсеян, сякаш мислите му бяха останали там, при онзи разговор.
Тогава Лора Кирилова не беше обърнала внимание.
Сега вече обръщаше.
Тя допи кафето си, затвори бележника и погледна часа. До разговора с Диана Яворова оставаха четири часа. Четири часа, в които трябваше поне да реши откъде да започне. Защото вътрешното ѝ усещане — а то рядко я подвеждаше — ѝ подсказваше, че историята с дълговете на Боян Балкански изобщо не е към края си. Напротив. Тепърва започваше. И онова, което щеше да излезе наяве, едва ли щеше да се хареса нито на нея, нито на Мартин.
Диана Яворова се обади точно в седем. Точността ѝ беше едно от нещата, които Лора особено ценеше в нея.
— Казвай — рече сестра ѝ без излишни въведения.
Лора Кирилова ѝ разказа всичко. Преводите. Боян. Думите за „сериозните хора“. Август. Онзи ден на вилата. Диана слушаше мълчаливо, без да я прекъсва. Едва когато Лора приключи, попита:
— Знаеш ли му фамилията? На Боян.
— Балкански. Боян Николаев Балкански.
От другата страна настъпи кратка тишина.
— Изчакай — каза Диана Яворова накрая. — Дай ми един ден. И засега не предприемай нищо. Не давай пари, не вдигай скандали. Просто стой на място и чакай.
Лора се съгласи. Макар че точно чакането ѝ се струваше най-трудното нещо.
На следващата сутрин телефонът ѝ звънна. Беше Галина Данаилова — този път звънеше направо на нея. Гласът ѝ звучеше различно. Не беше онзи твърд, хладен тон, с който обикновено държеше всички на разстояние. В него имаше почти молба. Само по себе си това беше толкова необичайно, че Лора усети как в нея се надига тревога.
— Лора, наистина ни трябва помощ — започна свекърва ѝ. — Разбирам, че дължим пари. Ще върна всичко, честно ти казвам. Просто в момента положението е много сложно.
— Галина Данаилова — отвърна Лора спокойно, — готова съм да говоря. Но преди това трябва да разбера какво всъщност става. Не с общи думи като „сложно положение“, а конкретно. На кого дължи Боян Балкански, колко и за какво.
Последва дълго мълчание.
— Това не е разговор за по телефона — каза най-сетне Галина.
— Добре. Тогава да се видим.
Уговориха се за вдругиден — в едно кафене недалеч от дома на Галина Данаилова. Неутрално място. Лора нарочно не предложи да отиде у тях. В собствения си дом свекърва ѝ винаги се чувстваше като човек, който контролира обстановката, а сега подобно предимство беше излишно.
Диана Яворова се обади отново на следващия ден по обяд. Лора излезе от офиса, спря до стената на сградата и присви очи срещу слънцето.
— Намерих нещо — каза сестра ѝ. — Твоят Боян Балкански преди две години е бил съдружник в малка фирма. По документи са продавали оборудване. Фирмата е закрита миналата година, но преди това през нея са минали доста сериозни суми. Един от партньорите на Боян в момента е разследван.
На Лора ѝ изстина под лъжичката.
— А Боян?
— Засега не. Но името му фигурира в документите. И доколкото разбирам, кредиторите — същите тези „сериозни хора“ — не са някакви мутри, Лора. Става дума за съвсем реални предприемачи, на които е останал длъжен по договори. Сумата е около четиридесет хиляди лева.
Четиридесет хиляди.
Лора Кирилова се облегна на стената. Над главата ѝ прелетя гълъб, кацна на отсрещния корниз и я загледа с пълно безразличие.
— Значи — произнесе тя бавно, — нашите две хиляди и осемстотин лева са били просто опит да запушат някоя дупка.
— Най-вероятно. И ще искат още. Докато даваш, ще продължават да искат.
На срещата с Галина Данаилова Лора отиде сама. Мартин Асенов искаше да я придружи, но тя го помоли да остане. Не защото не му вярваше. Просто знаеше какво се случва с него, когато майка му е наблизо — ставаше по-мек, по-неуверен, по-лесно раним. А сега ѝ трябваше яснота, не семейна слабост.
Кафенето се оказа приятно — малки кръгли маси, стари афиши по стените, приглушена музика. Когато Лора влезе, Галина Данаилова вече беше там. Седеше изправена, с безупречно оформена прическа и бежово сако. На пръв поглед — както винаги, подредена до последния детайл. Само под очите ѝ имаше нещо, което Лора не беше забелязвала досега.
Поръчаха си чай. Няколко минути разменяха празни думи — за времето, за Мартин, за работата. После Галина Данаилова остави чашата си на масата и погледна Лора право в очите.
— Ти беше права — каза тя. — Трябваше да ти обясня по-рано.
