— Защо си оставила паспорта си на масата? Да го видя уж случайно или да ме принудиш сама да те питам?
Виктория стоеше до мивката с мокра гъба в ръка и в първия миг дори не схвана за какво говори свекърва ѝ. В кухнята се смесваха миризма на белина, пържен лук и нови мебели, които още не бяха изветрели напълно. Нина Петрова, майката на Александър, държеше паспорта ѝ с два пръста, сякаш не беше документ, а торба с развалена риба.
— Не съм го хвърляла никъде, Нина Петрова. Беше на шкафа. Вчера се прибрахме от центъра за административни услуги.
— От административните услуги — повтори бавно свекърва ѝ. — Бързо действате. Минала е една седмица от сватбата, а ти вече си регистрирана тук.
— Александър каза, че така е редно. Нали живеем заедно.
— Живеете — Нина Петрова почука с нокът по корицата на паспорта. — Само че жилището не е купено от вас. Дори не е купено от Александър. Аз го купих. С моите пари. Двайсет години си съсипвах гърба в поликлиниката, за да не се мъкне синът ми по квартири под наем.
— Знам това. И съм ви благодарна.
— Благодарна била — подсмихна се Нина Петрова. — В днешно време благодарността много бързо се подпечатва в паспорта. За всеки случай.
— В какво точно ме обвинявате сега?
— Засега в нищо. Просто наблюдавам. Аз по принцип съм наблюдателна жена. Цял живот съм работила като лекар, хората ги виждам отвътре.
— Тогава, моля ви, вижте и това, че не съм враг на сина ви.
— Времето ще покаже, Виктория. Времето и постъпките.
Същата вечер, когато Виктория разказа на Александър за разговора, той само махна с ръка. Седеше на табуретката, ядеше макарони с кюфте и прелистваше телефона си.
— Мама не го прави от лошотия. Просто се тревожи за апартамента.
— За апартамента ли се тревожи, или за това, че аз дишам вътре?
— Хайде, не започвай. Наистина тя го купи. За нея е важно да усеща, че трудът ѝ не е отишъл напразно.
— Александър, тя въртеше паспорта ми в ръцете си като веществено доказателство.
— Вики, опитай се и ти да я разбереш. Отгледала ме е сама, всичко е вложила в мен.
— А мен някой има ли намерение да ме разбере?
— Аз те разбирам. Само нека не правим война. Току-що сме се оженили.
— Не искам война. Искам да имаме врата. Най-обикновена врата, на която първо се звъни, а после се влиза.
— Ще говоря с нея.
— Кога?
— Ами… като се отвори удобен момент.
Удобният момент, както обикновено става, така и не дойде. За сметка на това Нина Петрова идваше редовно — във вторник, в четвъртък и във всеки друг ден, когато внезапно ѝ се окажеше „на път“. Нейният път беше странен: от дома до магазина, от магазина до аптеката, а от аптеката кой знае защо винаги минаваше покрай техния вход.
— Донесох пиле. Александър обича домашен бульон. Вариш ли му бульон?
— Варя, когато поиска.
— Мъжът не бива да иска. Жената трябва да се досеща.
— Не съм ясновидка. Професията ми е друга.
— Каква беше? Да местиш хартийки в офис?
— Счетоводител съм.
— Е, да, парите явно умееш да ги броиш. Личи си.
— Нина Петрова, чай ще пиете ли?
— Чаят после. В банята ви висят мокри хавлии. Ще хванете мухъл. А в хладилника саламът е отворен без кутия. Александър има слаб стомах.
— Александър сам го отвори вчера и сам не го прибра.
— Ти домакиня ли си, или какво? Мъжът се връща от работа уморен.
— Аз също се връщам от работа.
— Твоята работа е седяща. Няма място за сравнение.
Понякога Виктория отвръщаше, понякога преглъщаше. Мълчанието беше по-изгодно — поне не прерастваше в скандал. Но вътре в нея всичко се натрупваше. Като вода под балатум: отгоре изглежда сухо, а стъпиш ли — веднага жваква.
Седем месеца след сватбата Виктория показа на Александър теста. Двете чертички бяха толкова ясни, сякаш някой ги беше очертал отгоре с флумастер.
— Александър, само не припадай.
— Какво?
— Погледни.
— Това… наистина ли?
— Не, реших сутринта да си направя химически експеримент.
— Вики — той я грабна, завъртя я из кухнята и веднага се стресна. — Ох, май не трябва така, нали?
— Не знам. Но ако ме изпуснеш, със сигурност не трябва.
— Ще имаме дете.
— Така изглежда.
— Да кажем ли на мама?
— Нека първо кажем на лекаря.
— Мама ще се обиди.
— Твоята майка се обижда и на прогнозата за времето, ако дъждът е завалял без нейно разрешение.
Той се разсмя, а Виктория за пръв път от много време насам усети, че може би наистина всичко ще се нареди.
Нина Петрова разбра след седмица и се появи почти на бегом — с торба витамини, разпечатани изследвания и изражение на главен експерт по чужди бременности.
— Значи така, Виктория. Никакво кафе. Никакви токчета. Никакви нерви от твоя офис.
— Офисът ми е съвсем нормален. Там се изнервя само принтерът.
— Не се шегувай. Бременността е сериозна работа. Трябва да се запишеш при добър лекар. Аз ще уредя.
— Вече си записах час в женската консултация.
— В нашата районна? Там има опашки, възрастни жени, кашлица и лекари, току-що излезли от университета.
— Лекарката е добра. Приятелка ми я препоръча.
— Приятелките препоръчват маникюристка, не лекар. Аз ще намеря специалист в частен център.
— Благодаря ви, Нина Петрова, но ние сами ще решим.
— Сами — тя стрелна Александър с поглед. — Чуваш ли? Вече сами. А после, ако нещо се обърка, при мен ще тичате.
— Мамо, не драматизирай.
— Не драматизирам, предупреждавам. Защото, доколкото виждам, освен мен тук никой не мисли с главата си.
Бременността се оказа съвсем обикновена, не като по филмите. На Виктория ѝ се гадеше от паста за зъби, непрекъснато ѝ се ядяха кисели краставички и, кой знае защо, мандарини през юли. Вечер седеше на балкона, слушаше как долу тийнейджъри се карат около тротинетките, и си мислеше, че майчинството не започва с умиление, а с безкрайното: „Само всичко да е наред.“
Александър се стараеше. Купуваше извара, носеше тежките торби, галеше корема ѝ и му говореше.
— Малък, не ритай много майка си там. Тя ни е нервна.
— Ти си нервен.
— Аз съм отговорен.
— Отговорният човек не забравя да запише показанията на водомерите.
— Като се роди детето, ще се променя.
— Дано детето не слуша тези приказки още от раждането си.
Нина Петрова продължаваше да идва със съвети, сякаш ги носеше в чантата си заедно с калцуни.
— Количката не трябва да е от тези ваши модерните. Трябва нормална, с големи гуми.
— Асансьорът ни е малък.
— Нищо, ще я сгъваш.
— А след секцио и аз ли ще се сгъвам?
— Кой ти е казал за секцио? Жената трябва да роди сама.
— Жената не е длъжна на никого, освен на данъчните.
— Какъв език имаш само, Виктория. Александър, чуваш ли как ти говори жена ти?
— Чувам. Харесва ми.
— Харесвало му. После ще плачеш.
Дъщеря им се роди в края на ноември, когато градът вече беше поръсен с мръсен сняг. Момиченцето крещеше сърдито, сякаш не се беше появило на бял свят, а го бяха изгонили незаконно от топъл апартамент. Виктория лежеше без сили, с напукани устни и коса, залепнала за челото, но щом сложиха бебето върху гърдите ѝ, вътре в нея настъпи тишина.
— София Александрова — прошепна акушерката. — Три килограма и двеста грама. Хубаво момиче.
Александър пристигна след час, стискаше в ръце плик с вода и бисквити и гледаше Виктория през стъклото като ученик пред витрина.
— Красива ли е?
