— Александър, тя е на един час.
— И какво от това? Личи си отсега.
— Личи си единствено, че е много недоволна.
— На теб се е метнала.
— Благодаря ти, татенце.
— И косата ѝ е тъмна.
— Баща ми беше с черна коса. Да не си забравил?
— Не това имах предвид. Просто е страхотна. Нашата.
Нина Петрова се появи още на следващия ден. Донесе огромен букет, който изобщо не пускаха в отделението, и цял плик с розови дрешки, сякаш бебето трябваше незабавно да бъде дегизирано като парче захарен памук.
— Е, майко, честито.
— Благодаря.
— Здраво ли е момиченцето?
— Да.
— Теглото нормално ли е?
— Нормално е.
— Кърма имаш ли?
— Започва да идва.
— Внимавай да не я изпуснеш. Адаптираното мляко е чиста химия.
— Нина Петрова, току-що съм родила. Може ли поне днес да минем без лекции?
— Аз ти говоря за важното. Може ли да я видя?
Виктория ѝ показа снимка. Свекърва ѝ разтвори пръсти върху екрана, увеличи лицето на бебето, вгледа се дълго и накрая отбеляза:
— Тъмничка е.
— Да.
— При нас всички са светли.
— В моя род не са.
— И очите ѝ са тъмни.
— При новородените цветът често се променя.
— Променя се, разбира се. Всичко се променя.
Начинът, по който го каза, накара Виктория веднага да усети скрития смисъл. Той тупна някъде под краката ѝ — глухо, неприятно и студено.
У дома започна обичайният бебешки ад. Памперси, пелени, мокри бодита, проснати по радиатора, чай, забравен, докато стане студен като застояла вода, трохи по пода и нощи, в които сънят беше нещо от предишен живот. Виктория кърмеше София, люлееше я, после пак я кърмеше и пак я носеше на ръце. В началото Александър се стараеше да изглежда бодър.
— Тази нощ аз ще ставам.
— Ще станеш?
— Разбира се.
След третата нощ седеше на ръба на леглото с лице на човек, когото са извикали на разпит в четири сутринта.
— Тя пак плаче.
— Забелязах.
— Може би я боли коремчето?
— Може.
— А какво да правя?
— Носи я.
— Нося я.
— Не като чувал с картофи, Александър. Тя има глава.
— Страх ме е да не я счупя.
— Тогава я дръж внимателно, а не сякаш е граната без предпазител.
Първоначално Нина Петрова наистина помагаше. Носеше супи в буркани, гладеше пелените, миеше съдовете. Виктория дори се улови, че може би напразно ѝ се сърди. Само че помощта много бързо започна да върви в комплект с проверки.
— Защо детето е без чорапи?
— Защото вкъщи е двадесет и пет градуса.
— Петите ѝ са студени.
— При бебетата се случва.
— Това в интернет ли го прочете?
— Попитах педиатъра.
— Сегашните педиатри и те са деца. София днес как яде?
— Нормално.
— Колко грама?
— Не меря гърдите си в грамове.
— Трябва контролно теглене.
— Нина Петрова, не трябва.
— Ти всичко знаеш, нали? Само дето детето ми се вижда някак… слабичко.
— Наддала е четиристотин грама за две седмици.
— И пак изобщо не прилича на Александър.
— А това какво общо има?
— Нищо. Просто казвам.
След месец това „просто казвам“ вече беше ежедневен припев.
— Ето го Александър на един месец. Виж му челото. София има съвсем друго.
— Нина Петрова, хората имат различни чела.
— При родните деца обикновено се виждат семейни черти.
— Тя има моята брадичка.
— Много удобно. Всичко, което не прилича на него, все към теб се оказва.
— Какво искате да кажете?
— Аз ли? Нищо. Ти се изнервяш.
— Изнервям се, защото обикаляте и сравнявате детето с албум със снимки, сякаш е стока срещу мостра.
— А какво да правя? Баба съм. Интересно ми е.
— Бабите се интересуват дали бебето спи добре. Не търсят доказателства във формата на носа.
— Виктория, не повишавай тон. Блокът е панелен, съседите чуват всичко.
— Нека чуят. Може пък някой да ви обясни каква гадост вършите.
— Гадост е да държиш един мъж за глупак.
Виктория застина. София лежеше в ръцете ѝ и сънено примляскваше. Навън, в двора, чистачът стържеше с лопатата ледена киша и по някаква причина този звук ѝ се стори по-силен от думите на Нина.
— Повторете.
— Няма нужда да се правиш, че не си ме разбрала.
— Повторете го ясно. Не с намеци.
— Добре. Не виждам в София нищо от Александър. Абсолютно нищо. И това ме тревожи.
— Вас не ви тревожи детето. Тревожи ви, че не можете със задна дата да контролирате матката ми.
— Какъв ужасен език. Да те чуе Александър.
— Повикайте го. Аз лично ще му го кажа.
— Няма да му кажеш. Защото те е страх.
— Страх ме е само, че някой ден няма да се сдържа и ще ви изхвърля заедно с албумите ви.
— От моя апартамент?
— От апартамента, в който живее моето семейство.
— Твоето семейство — подсмихна се Нина Петрова. — Хубаво си се наместила. Първо адресна регистрация, после дете, после издръжка и половината имущество?
— Вие болна ли сте?
— Не. Имам опит.
— Опитните хора знаят кога трябва да си затворят устата.
Вечерта Виктория разказа всичко на Александър. Не веднага. Първо той се прибра, хвърли якето си на стола, изми си ръцете и попита защо няма вечеря. Виктория го погледна така, че той сам отвори хладилника и си извади вчерашния ориз.
— Майка ми пак ли идва?
— Идва.
— Пак ли се скарахте?
— Александър, майка ти смята, че София не е твоя дъщеря.
Той спря да дъвче.
— Какво?
— Каза, че в детето нямало нищо от теб. И че някой те държал за глупак.
— Точно така ли го каза?
— Почти. Достатъчно ясно за човек, който цял живот е упражнявал отровните намеци.
— Виктория, може би си била под влияние на емоциите…
— Не започвай. Само не ми започвай с твоето „мама не го прави от лошо“.
— Не започвам. Просто мама понякога прекалява.
— Прекалява? Тя ме обвинява в изневяра един месец след раждането, докато спя по два часа и ходенето до тоалетната ми е като героичен поход. Това не е прекаляване. Това е низост.
— Ще говоря с нея.
— Кога?
— Утре.
— Не. Днес. Пред мен. Обади ѝ се.
— Виктория, вече е късно.
— За подозренията относно верността ми тя очевидно работи денонощно. Звъни.
Той набра номера. Нина Петрова не вдигна веднага.
— Александър? Какво е станало?
— Мамо, казвала ли си на Виктория, че София не прилича на мен?
— Казах, че засега в детето не виждам твои черти. Това е факт.
— А за това, че ме държали за глупак?
— Сине, не исках да те разстройвам.
— Значи си го казала?
— Исках да си отвориш очите.
— За какво?
— За това, че човек не бива да е толкова доверчив! Ти си добър, честен, а жените са различни.
— Мамо, Виктория е моята жена.
— Тъкмо затова! Понякога съпругите лъжат по-страшно от чужди хора.
— Имаш ли доказателства?
— Имам очи.
— Очите не са експертиза.
— Тогава направи експертиза.
Виктория седеше до него, сякаш някой беше пъхнал ледена плоча в гърдите ѝ. Александър пребледня.
— Каква експертиза?
— ДНК. И всичко ще стане ясно. Ако Виктория е чиста, от какво да се страхува?
— Мамо, разбираш ли какво предлагаш в момента?
— Предлагам да защитя теб. И апартамента. И бъдещето ти.
— Моето бъдеще са Виктория и София.
— Докато не знаеш със сигурност.
— Знам.
— Знаеш, защото ти се иска да знаеш. А трябва да се провери.
— Мамо, стига.
— Няма да стига. Мълчах, гледах, търпях. Но момиченцето по лице е чуждо. Вижда се. Ти виждал ли си се на един месец? Светличък, с чипо носле, със сиви очи. А тази…
— Не смей да казваш „тази“ за дъщеря ми.
— Ако е твоя.
Той прекъсна разговора. Виктория стана от мястото си и тръгна към коридора.
