Влезе в банята и затвори вратата след себе си. Искаше ѝ се да измие не само ръцете и лицето си, а плочките, стените, пода, целия апартамент, дори въздуха вътре — същия този въздух, в който преди минути беше изречено на глас онова, което от месец се промъкваше из ъглите като студена влага.
След малко Александър почука тихо.
— Вики, отвори.
— За какво?
— Да поговорим.
— Ти вече говори.
— Аз съм на твоя страна.
— Засега това ми звучи като готова реплика от наръчник. Кажи го по-ясно.
— Утре ще отида при майка ми. Ще ѝ обясня, че повече няма да идва без покана и че няма право да те закача.
— А ако поиска тест?
— Ще откажа.
— А ако започне да те притиска с апартамента?
— Нека притиска. Не съм гардероб, няма да падна.
— Александре, тя цял живот те е командвала. Днес за първи път ѝ затвори телефона. Не знам дали ще издържиш, ако стане истинска война.
— Ще издържа.
— Красиви обещания не ми трябват. Трябва ми детето ми в този дом да бъде дете, а не проба за експертиза.
— Разбирам.
— Не, не разбираш. Ти сутринта ще излезеш на работа, а аз ще остана тук. С нейните ключове, обаждания, съобщения и погледите на съседките, на които тя сигурно вече ще обяснява как снаха ѝ била „някаква съмнителна“. На мен не ми трябва „ще говоря с нея“. На мен ми трябва да сменим ключалката.
Той замълча за дълго. После каза:
— Ще я сменим.
— Наистина ли?
— Утре ще извикам майстор.
— И няма да ѝ дадем ключове?
— Няма.
Новата брава беше поставена в събота. Майсторът, с кални обувки, се суетеше пред вратата, София ревеше с цяло гърло, Виктория я люлееше в кухнята, а Александър стоеше наблизо с прахосмукачката в готовност, сякаш участваше в някаква специална операция.
Нина Петрова се появи два дни по-късно. Първо натисна звънеца. После опита със собствения си ключ. Металът дори не влезе.
— Александре! Отвори!
Виктория стоеше в коридора със София на ръце.
— Да отваряме ли?
— Аз ще отворя — каза Александър.
Нина Петрова не успя да нахлуе веднага, защото синът ѝ не ѝ позволи. Застана в рамката на вратата и препречи входа.
— Защо сте сменили ключалката?
— Защото това е нашата врата.
— Това е моят апартамент!
— Не, мамо. Апартаментът е на мое име. Ти сама го направи така.
— Аз направих подарък на сина си, не на тази особа!
— Тази особа е жена ми.
— Жена, която се страхува от ДНК тест!
Виктория излезе от кухнята.
— Не ме е страх от ДНК, Нина Петрова. Страх ме е само, че вашата глупост няма дъно. Но вие всеки път идвате с лопата и копаете още по-надълбоко.
— Чуваш ли я как ми говори?
— Чувам — отвърна Александър. — И разбирам защо.
— Значи вече си срещу майка си?
— Аз съм за семейството си.
— Семейството съм аз! Аз съм те родила!
— Благодаря ти за това. Но да родиш дете не означава да получиш пожизнено право да му разбиваш живота.
— Тя те е настроила против мен.
— Не, мамо. Сама се справи чудесно.
— Добре тогава. Щом е така, да говорим пред нея. Александре, направи теста. Един-единствен път. Може и тайно. Аз ще платя. Вземаш тампонче от момиченцето, от себе си също — и край. Никой няма да разбере.
— Аз ще разбера — каза Виктория. — И това ще бъде напълно достатъчно.
— А ти какво имаш да криеш?
— Нищо. Точно затова няма да доказвам честността си пред човек, който влиза в дома ми с кал в ръцете.
— В дома ти? Пак ли „дома ти“? Ако не бях аз, сега щеше да живееш под наем в някоя едностайна до гарата и да броиш стотинките до заплата.
— Възможно е. Но поне там никой нямаше да рови в живота ми като квартален инспектор по сигнал.
— Неблагодарница такава!
— Да, неблагодарна съм. Защото подарък, с който после те удрят по главата, не се нарича подарък. Нарича се тояга.
— Александре, слушаш ли това?
— Слушам. И съм съгласен.
Нина Петрова погледна сина си така, сякаш пред очите ѝ той беше сменил фамилията, кръвта и планетата си.
— Значи нея избираш?
— Избирам да не унижавам жена си.
— После пак ще дотичаш при мен.
— Няма.
— Когато се окаже, че момиченцето е чуждо?
— Мамо, излез.
— Какво?
— Излез от апартамента.
— Гониш ли ме?
— Да.
— Родната си майка?
— Жената, която нарича дъщеря ми чужда.
— Ще съжаляваш.
— Може би. Но в момента съжалявам, че не го направих по-рано.
Тя си тръгна без дума. Само когато вратите на асансьора вече се бяха затворили, отвътре долетя приглушено:
— Глупак.
След това настъпи тишина. Не спокойствие — именно тишина. Като когато най-после изключиш стар хладилник: шумът изчезва и едва тогава разбираш, че си живял вътре в него години наред.
Нина Петрова започна да пише на Александър. Дълги съобщения, почти без препинателни знаци, но с главни букви там, където болката ѝ искаше да прилича на власт.
„ТИ НЕ РАЗБИРАШ КАК ТЯ ТЕ Е ОПЛЕЛА.“
„ЩЕ ОТИДА ПРИ АДВОКАТ.“
„АПАРТАМЕНТЪТ Е КУПЕН С МОИ ПАРИ.“
„НАПРАВИ ДНК И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.“
Александър отговаряше кратко:
„Не пиши за Виктория и София с този тон.“
„Без извинение няма какво да си кажем.“
„Ако искаш адвокат, отиди.“
Виктория не вярваше, че той ще издържи. Честно казано, изобщо не вярваше. Очакваше пукнатина. Някое: „Все пак ми е майка“, или „Нека го направим заради спокойствието“, или „Един тест нищо няма да промени“. Но Александър не се огъна. Люлееше София, ходеше посред нощ за адаптирано мляко, когато Виктория вдигна температура, миеше шишетата, караше се с домоуправителя заради студените радиатори. За първи път апартаментът започна да прилича на техен дом, а не на филиал на волята на Нина Петрова.
След три седмици му се обади леля му Валентина.
— Александър, ти май си решил съвсем да довършиш майка си?
— Лельо Вале, здравей.
— Не ми „здравейкай“. Тя лежи с кръвно.
— В болница ли е?
— У дома е. Но има кръвно.
— Всички живи хора имат кръвно.
— Не се прави на остроумен. Майка ти плаче. Казва, че си я изгонил от апартамента.
— Така беше.
— Напълно ли си забравил с кого говориш?
— Тя обвини Виктория в изневяра и нарече София чуждо дете.
— Ох, пак ли тя със същото…
— Какво значи „пак“?
От другата страна настъпи мълчание.
— Нищо. Така се изпуснах.
— Лельо Вале, какво имаш предвид с това „пак“?
— Александре, не за това ти се обадих.
— Вече е за това. Кажи ми.
— Слушай, само не казвай на майка си, че съм ти го казала. Тогава съвсем ще ѝ падне пердето.
— Казвай вече.
— Когато ти се роди, тя воюваше по същия начин с баща ти. Той крещеше, че не си негов. Бил си рижавичък и слаб, а при тях всички били тъмнокоси. Нина тогава едва не полудя. Той настояваше за проверка, отиде при майка си, после се върна. Тест не направиха, но я измъчи жестоко.
— Защо не знам нищо за това?
— А кой да ти каже? В нашето семейство неприятните неща се увиват във вестник и се качват на тавана. Важното е отвън всичко да изглежда подредено.
— И сега майка ми прави на Виктория същото?
— Така изглежда. Само че помни себе си като жертва, а е забравила как боли, когато го причиняваш на друг.
Вечерта Александър разказа всичко на Виктория. Тя държеше София изправена след хранене, слушаше и бавно клатеше глава.
— Значи някога нея са я стъпкали по същия начин?
— Леля Валентина каза така.
— И тя е решила да предаде щафетата нататък?
— Може би е мислела, че ме защитава.
— Удобна дума — „защитава“. С нея можеш да покриеш всяка гадост. Като мушама върху маса на помен.
— Не я оправдавам.
— Знам.
— Просто вече е ясно откъде идва всичко.
— Да е ясно не означава да е простено.
— Не означава.
— Александре, не искам да я виждам. Поне засега. Дори да носи детска травма в себе си, една възрастна жена пак отговаря за думите, които излизат от устата ѝ.
