— Къде си тръгнала? — гласът на Драгомир прозвуча толкова делнично, сякаш ме питаше какъв хляб да вземе от кварталния магазин.
Спрях до входната врата с чантата в ръка. Той се беше излегнал на дивана, прехвърляше нещо на таблета си и дори не си направи труда да ме погледне.
— Имам среща с адвокат — отвърнах спокойно. — Казах ти още вчера.
— А, вярно. — Най-после вдигна очи към мен. В погледа му проблесна нещо неприятно, от което ми се прииска просто да изляза по-бързо. — Само гледай да не се бавиш. Майка ми ще дойде за обяд, трябва да се приготви нещо.
Майка му. Габриела Варненскиа. Жената, която за осем години брак така и не намери за нужно първа да ме поздрави. За сметка на това беше усъвършенствала до съвършенство умението да намира кусури — от прическата ми до начина, по който подреждам кърпите в шкафа.
— Драгомир, ще се прибера чак вечерта. След срещата имам работа в офиса, трябва да подпиша документи.
Той остави таблета. Бавно. Показно.
— Какви документи?
— За продажбата на дела ми във фирмата. Разказах ти.
Настъпи тишина. Гледаше ме така, сякаш говоря на непознат език.
— Елена, тези твои бизнес-амбиции са симпатични — подсмихна се той, а аз стиснах дръжката на чантата по-силно. — Но семейството е по-важно. Мама си освободи специално време. Не можеш ли да преместиш ангажиментите си?
Не му отговорих. Обърнах се и излязох. Вратата зад гърба ми се тръшна по-силно, отколкото възнамерявах.
В асансьора извадих телефона си. Съобщение от Валентин, съдружника ми: „Купувачите са готови да финализират днес. Дванадесет милиона по сметката веднага след подписването. Потвърди часа.“
Дванадесет милиона лева. Толкова струваше моят дял от IT компанията, която с Валентин създадохме преди шест години. Тогава вложих всичките си спестявания — 300 000 лв., събрани още преди сватбата. Драгомир само се изсмя: „Опитай, щом ти е интересно. Все ще фалирате.“
Не фалирахме. Напротив. Преди три години излязохме на стабилна печалба. Работех до късно нощем, докато той спеше, изграждах структура, търсех клиенти, преговарях. А за него това си остана просто мое хоби.
Срещата с юриста приключи по-бързо, отколкото очаквах. Документите бяха изрядни, сделката — напълно чиста. Валентин вече бе намерил инвеститор, готов да изкупи дела ми. Сумата беше коректна. Можех да поискам повече — след година стойността вероятно щеше да скочи значително, — но аз исках да затворя тази страница сега.
— Сигурна ли си, Елена? — попита ме той сериозно. — Компанията расте. След година може да получиш двойно.
— Напълно сигурна съм — усмихнах се. — Трябват ми средствата сега. Реални, налични.
Той кимна без излишни въпроси. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че когато взема решение, причината е сериозна.
В банковия офис положих последния си подпис малко след три следобед. Служителката ми се усмихна учтиво:
— До час сумата ще бъде по сметката ви. Желаете ли да открием депозит? Условията са изгодни.
— Не, благодаря. Засега ще ги оставя така.
Когато излязох навън, ме обзе странно усещане — сякаш съм свалила тежък товар от раменете си. Тази компания беше моята гордост, моето създание. Но се беше превърнала и в котва, която ме държеше вързана за живот, който отдавна не усещах като свой.
Телефонът ми вибрира. Съобщение от банката: „Постъпление: 12 000 000,00 лв.“
Дванадесет милиона по личната ми сметка. Сметка, за която Драгомир нямаше представа. Когато преди три години реших да си извадя отделна карта, той се възмути: „Защо ти е? Нали имаме общ бюджет.“ Общ бюджет, който той управляваше. И който Габриела Варненскиа преглеждаше всеки месец, защото „младото семейство трябва да се учи на икономия“.
Настаних се в кафенето срещу банката. Поръчах си капучино и кроасан. Седях и гледах през прозореца зимния град, забързаните хора, които отиваха нанякъде със собствените си грижи. За пръв път от години имах чувството, че дробовете ми се изпълват с въздух докрай.
Прибрах се малко след осем вечерта. Още в антрето чух гласове от хола — Драгомир и Габриела Варненскиа.
— …казвах ти, че тя не е подходяща за теб — произнесе свекърва ми без капка притеснение. — Няма нито възпитание, нито разбиране, — гласът ѝ отекваше ясно в коридора.
