— Елена… — гласът на Габриела Варненскиа се пречупи. Тя се вкопчи в ръба на автомобилната врата, сякаш от това зависеше всичко. — Аз просто исках да сте добре! Мислех за вас, тревожех се!
— Тревожехте се за сина си — отвърнах тихо. — Никога за нас. Само за него.
В този миг входната врата на блока се тръшна и Драгомир изхвърча навън. Беше по домашни чехли, без яке, с разрошена коса. Щом видя майка си до колата, се затича към нас.
— Елена, почакай! — той отмести Габриела Варненскиа и сграбчи дръжката. — Не си тръгвай. Моля те.
Погледнах го през стъклото. Лицето му беше безкръвно, а в очите му — чиста паника.
— Пусни вратата, Драго.
— Няма! Не мога да те оставя да си тръгнеш така! Трябва да поговорим!
— Вече говорихме.
— За парите ли? — преглътна той нервно. — Разбирам, ти си ги изкарала сама. Браво. Гордея се с теб. Можем да ги инвестираме… да купим по-голям апартамент. Или къща. Нали винаги си искала дом с двор?
В този момент нещо в мен окончателно се скъса. Дори сега — точно сега — той мислеше за средства, имоти, придобивки. Не за нас. Не за това, че ме губи. А за банковата сметка.
— Драгомир — казах спокойно, почти хладно. — Отдръпни се от колата. Това е последната ми молба.
— Елена, обичам те! — изстреля той думите, но звучаха кухо, неубедително.
Кога за последно ми го беше казвал истински? Преди година? Две? Между другото, преди да заспи, без да откъсне очи от телефона?
— Пусни.
Той остана вперен в мен, стискайки дръжката, сякаш държеше последната си собственост. В погледа му имаше отчаяние — но не на мъж, който губи любимата си, а на човек, който изпуска нещо ценно от ръцете си.
— Драгомир! — извика Габриела Варненскиа и го сграбчи за рамото. — Падни на колене! Искай прошка!
Той я погледна, после мен. И неочаквано коленичи. Там, върху мокрия асфалт, с домашните чехли. Събра длани, като за молитва.
— Елена, умолявам те. Не си тръгвай. Ще се променя. Ще оправим всичко. Обещавам, ще бъда друг човек!
Съседите се бяха спрели и ни наблюдаваха без свян. Някой вече държеше телефон, вероятно записваше. Шофьорът на таксито се прокашля неловко.
— Госпожице, може би… да поговорите? Човекът съвсем се е отчаял…
Вдигнах стъклото докрай.
— Потегляйте.
— Елена! — Драгомир скочи на крака и заудря по прозореца. — Недей така! Моля те!
Габриела Варненскиа се беше вкопчила в ръката му, ридаейки и шепнейки нещо несвързано. Колата плавно се отдели от тротоара. Драгомир тича няколко метра след нас, после спря.
В огледалото за обратно виждане го видях как стои насред двора, а майка му размахва ръце и му говори разпалено. След секунди завоят ги скри.
— Тежко ви е, а? — подхвърли шофьорът съчувствено.
Отпуснах се назад и усетих как по бузите ми се стичат сълзи. Но не от болка.
— Знаете ли… за първи път от години ми е леко.
Той кимна мълчаливо. Дискретен човек.
Щом излязохме на булеварда, телефонът ми започна да вибрира непрекъснато. Драгомир. Габриела Варненскиа. Отново Драгомир. Изключих звука.
Сред известията имаше едно от Валентин: „Как мина? Всичко спокойно ли?“
Отговорих: „Да. Всичко приключи. Благодаря ти за подкрепата.“
Почти веднага се появи ново съобщение: „Дръж се. Ако имаш нужда от нещо — звъниш.“
Усмихнах се. Валентин винаги беше до мен, когато ми беше най-трудно.
Помолих шофьора да ме закара до малък хотел в центъра, близо до парк. Не беше луксозен, но изглеждаше уютен. Наех стая за седмица — време да намеря апартамент и да подредя документите.
Когато вратата се затвори зад гърба ми, седнах на леглото и се огледах. Чистота. Тишина. Нямаше глас, който да ми обяснява как греша. Нямаше критики за всяка дума или жест.
Телефонът отново затрепери. Драгомир — тридесет и седмо повикване. Блокирах номера му. После и този на Габриела Варненскиа.
Утре ще се свържа с адвокат и ще подам молба за развод. След това — среща с брокер. Животът не свършва тук.
Приближих се до прозореца. Градът светеше в нощта, хората бързаха по своите пътища. Някъде там беше Драгомир, който вероятно едва сега осъзнаваше какво е изгубил. Някъде там беше и майка му, разбрала, че снаха ѝ не е била толкова безпомощна, колкото си е мислела.
А аз стоях изправена, с високо вдигната глава, и за първи път от осем години бях напълно сигурна в едно: свободна съм.
