— …нямаш представа какво означава да бъдеш съпруга. Мислиш единствено за себе си.
— Мамо, стига вече — гласът на Драгомир звучеше изтощено, сякаш този разговор се водеше за стотен път.
Свалих палтото си, окачих го внимателно и прекрачих към хола. Габриела Варненскиа се беше настанила удобно в любимото ми кресло и отпиваше чай от сервиза, който пазех за специални случаи. Драгомир седеше до нея и се преструваше, че следи новините по телевизията.
— Добър вечер — поздравих спокойно.
Свекърва ми ме изгледа продължително. В погледа ѝ имаше укор, досада, дори превъзходство — всичко, освен топлота.
— Най-сетне. Драгомир спомена, че ще се прибереш по обяд.
— Казах, че ще бъда вечерта.
— Поне вечеря приготви ли?
Погледнах към съпруга си. Той демонстративно се вторачи в екрана.
— Не — отвърнах равнодушно. — Имах други ангажименти.
— Чуваш ли, Драгомир? — въздъхна тя пресилено. — Домът изобщо не ѝ е приоритет. Само личните ѝ желания имат значение.
Преди бих започнала да се оправдавам. Бих обяснявала, бих тичала към кухнята, за да поправя положението. Но този път не помръднах.
— Габриела Варненскиа, синът ви е зрял човек. Може сам да си сготви или да поръча храна. Това не е непосилна задача.
Настъпи такава тишина, че се чуваше тиктакането на часовника.
— Моля?! — тя остави чашата с трясък.
— Изморена съм — казах кратко. — Ще си почина.
И се отправих към спалнята, без да изчаквам отговора им.
Скоро след това зад вратата избухна буря. Гласът ѝ ту пискливо се извисяваше, ту преминаваше в ледено съскане. Драгомир ѝ отвръщаше нещо тихо и неясно. Легнах и затворих очи. Странно, но скандалът не ме разтревожи. Не изпитах желание да изгладя нещата. Само една тежка, изтощителна умора ме притискаше — сякаш не бях спала от дни.
Около половин час по-късно вратата се отвори рязко. Драгомир влезе, лицето му пламтеше.
— Съвсем ли си изгуби мярката? — застана насред стаята със скръстени ръце. — Майка ми плаче заради теб.
Подпрях се на лакът.
— Тя е на шейсет и две. Ако съм я наранила, може да ми го каже лично.
— Какви ги говориш? Тя ни е майка!
— Твоя майка — поправих го спокойно. — И не съм длъжна да ѝ давам отчет за всяка своя стъпка.
Той ме гледаше така, сякаш съм непозната.
— Какво ти става? Преди не беше такава.
— Преди вярвах, че трябва да оправдавам очакванията ви. Да готвя, да чистя, да се усмихвам и да съм благодарна, че съм приета във вашето семейство.
— Елена…
— Омръзна ми да бъда удобна, Драгомир.
Той въздъхна, отвори уста, но нищо не каза. Излезе и тресна вратата.
Останах права в средата на стаята. Ръцете ми трепереха, сърцето биеше лудо, но в съзнанието ми имаше яснота. Като че ли гъстата мъгла, в която живеех с години, започваше да се разсейва.
На сутринта ме събуди тропот от кухнята. По звуците личеше, че Драгомир приготвя кафе с видимо раздразнение. Облякох халата си и излязох. Той стоеше с гръб към мен и наливаше напитката в две чаши.
— Хайде да забравим вчера — започна, без да се обръща. — Мама си тръгна. Беше разстроена, но я успокоих. Обясних ѝ, че си имала тежък ден.
— Обърни се към мен.
Той се завъртя и ми подаде чашата. Не я приех.
— Искам развод.
Кафето се разля по пода. Чашата се изплъзна от ръката му и се търкулна към печката.
— Какво каза?
— Искам да се разделим — повторих тихо. — Трябва да поговорим сериозно.
Той се отпусна на стола, сякаш някой го беше ударил.
— Шегуваш ли се?
— Не.
— Заради снощи? Заради майка ми? Знаеш, че понякога е остра, но…
— Не е само заради това. Става дума за всичките осем години, в които постепенно се изгубих. За времето, през което нито веднъж не ме попита какво желая аз. За факта, че мнението ми тук никога нямаше тежест.
Той ме изучаваше внимателно, сякаш търсеше уловка.
— Има ли друг?
Разсмях се — уморено, но искрено.
— Няма никого. Само аз. И най-после разбрах, че това е достатъчно.
Той грабна телефона си.
— Трябва да се обадя на мама. Тя трябва да знае…
— Защо? — прекъснах го. — Това е между нас.
