— Ще се разстрои — добави той колебливо.
— А ти? Ти страдаш ли?
Драгомир застина с телефона в дланта. Устните му се разтвориха, но звук не излезе. След миг отново ги стисна. В погледа му нямаше болка от загуба, а объркване — като на човек, който не знае каква реакция се очаква от него и се страхува да не сбърка.
— Аз… не разбирам откъде идва всичко това — измърмори накрая.
— Защото никога не поиска да го видиш — отвърнах спокойно. — Не гледаше към мен, Драгомир.
Телефонът иззвъня. Името на Габриела Варненскиа светна на екрана. Той прехвърли поглед от дисплея към мен и обратно, после прие обаждането.
— Мамо, да… знам… не, тя… мамо, говорим в момента… да, разбирам…
Не останах да слушам. Силите ми се изчерпаха. Отидох в спалнята, извадих куфара от гардероба и започнах да подреждам дрехи. Само най-необходимото — няколко пуловера, дънки, бельо, козметика. Останалото можеше да почака.
Около десет минути по-късно той се появи на прага.
— Мама казва, че просто си изтощена. Че ти трябва почивка. Предложи да ни плати санаториум в Карлови Вари. Нали помниш, че искаше да отидеш?
Продължих да сгъвам дрехите, без да го поглеждам.
— Елена, чуваш ли ме? Две седмици само двамата. Без работа, без напрежение…
— Стига, Драгомир.
Той млъкна. Наблюдаваше движенията ми — как подреждам, затварям ципа, прибирам четката за коса.
— Ти… наистина ли си тръгваш? Сега?
— Да.
— И къде ще отидеш?
— Ще наема жилище. Засега това е достатъчно.
— Но ти нямаш пари — каза той и за първи път в гласа му прозвуча нещо като тревога. — В картата ти има само тридесет хиляди лева. Проверих вчера.
Закопчах куфара и се изправих.
— Разполагам със средства, Драгомир.
— Какви средства? Откъде?
— Продадох дела си във фирмата. Вчера. За дванадесет милиона лева.
Настъпи тишина — тежка и продължителна. По лицето му преминаха няколко изражения едно след друго: неразбиране, изненада, шок… и накрая блясък, който разпознах безпогрешно.
— Дванадесет милиона? — повтори бавно. — Лева?
— Да.
— И кога смяташе да ми кажеш?
Хванах дръжката на куфара.
— Никога. Това са мои пари. Моята работа. Моят риск.
— Но ние сме семейство! — гласът му рязко се повиши. — Всичко е общо!
— Компанията я създадох преди брака. С мои средства. Адвокатите потвърдиха — нямаш никакви права върху тази сума.
Минах покрай него към антрето. Облякох палтото си, обух обувките. Той изтича след мен.
— Почакай, нека поговорим спокойно! Елена, не вземай решения прибързано!
Поставих ръка върху дръжката на входната врата.
— Осем години чаках да поискаш да разговаряме като равни. Достатъчно.
Затворих тихо след себе си.
Повиках такси пред блока. Шофьорът сложи куфара в багажника. Тъкмо отварях вратата, когато отгоре се разнесе вик:
— Елена! Еленче, почакай!
Вдигнах поглед. На балкона на четвъртия етаж стоеше Габриела Варненскиа, увита в моя — вече бившия ми — пухен шал. Размахваше ръце отчаяно.
— Изчакай, слизам веднага! Не тръгвай!
Настаних се на задната седалка.
— Да почакаме ли малко? — попита шофьорът съчувствено. — Може да е нещо важно.
— Не — поклатих глава. — Потегляйте.
Но колата още не беше мръднала, когато тя дотича задъхана и започна да тропа по стъклото. Лицето ѝ бе зачервено, шалът се беше смъкнал, а дланите ѝ удряха нервно по вратата.
— Елена! Отвори! Моля те!
Спуснах прозореца едва на няколко сантиметра.
— Госпожо Варненскиа, отдръпнете се от автомобила.
— Мило дете — гласът ѝ внезапно омекна, пропит със сълзи, каквито никога не бях чувала от нея. — Не прави така. Хайде да се върнем горе, ще сложа чай, ще седнем и ще говорим спокойно.
— Нямаме какво да обсъждаме.
— Как да нямаме? — сълзите се стичаха по бузите ѝ и размазваха спиралата. — Ти си ми снаха осем години! Може да съм грешила… признавам. Но можем да започнем отначало.
Шофьорът ме наблюдаваше в огледалото, очаквайки знак. Аз леко поклатих глава.
— Осем години ми повтаряхте, че не съм достатъчна за сина ви. Че не готвя както трябва, че не се обличам както трябва, че живея неправилно. И знаете ли? Бяхте права. Наистина не бях достатъчна — но не за Драгомир. За самата себе си.
Тя преглътна трудно, пръстите ѝ се впиха в рамката на вратата. По лицето ѝ премина сянка на отчаяние. Поемаше си въздух, сякаш се канеше да каже още нещо.
