Още на следващия ден положението се изостри. Дарина Тодорова публикува пространен разказ в социалните мрежи, в който се изкара жертва. Описваше Калин Вълков като деспот – уж хвърлял предмети по нея, унижавал я психически и я държал в страх. Текстът ѝ беше драматичен, напоен с измислени детайли.
Калин пребледня, прочете всичко и запрати телефона върху леглото.
— С това приключих. Кариерата ми отиде по дяволите. Трябва веднага да отговоря публично!
Седнах до него и поклатих глава.
— Не. Остави я. Когато човек сам копае ямата си, не му пречи.
Изминаха три дни в напрегнато мълчание. Една вечер се чу едва доловимо почукване. На прага стоеше самата Дарина — с малък куфар, размазана спирала по лицето и вид на пребито куче.
— Господине… Калине… моля ви, пуснете ме — прошепна тя. — Съдия-изпълнители запечатаха къщата на нашите. Родителите ми крещят и ме обвиняват за всичко. Нямам къде да отида. Калине… аз съм бременна. Ще имаме дете.
Синът ми трепна, сякаш някой го удари. Очите му се разшириха.
Застанах пред него.
— Влез. Но да е ясно — тук прислужници няма.
Настанихме я в тясна килерна стаичка без прозорец. В шест сутринта почуках по вратата ѝ с дръжката на метлата.
— Закуската е след десет минути. После ще изчистиш банята. Със сода и обикновен сапун.
Тя мърмореше под носа си, търкаше старите плочки и кашляше от препаратите. Щом излизахме, звънеше на майка си и сипеше обиди по наш адрес — наричаше ме изкуфял скъперник и твърдеше, че я държим като робиня. Знаех всяка дума, защото предварително бях оставил включен диктофон в кухнята.
На третия ден поставих върху масата износена спестовна книжка. По нея имаше останали едва три хиляди лева. Излязох навън и застанах до прозореца.
Дарина влезе, видя книжката и я разтвори нервно. Прелисти страниците, после още веднъж. Когато осъзна, че „старецът“ няма скрити милиони, избухна. Сграбчи евтина стъклена ваза и я запрати към касата на вратата. Стъклата се разлетяха по линолеума.
В този момент ние с Калин прекрачихме прага.
— Вие сте пълни неудачници! — кресна тя, размахвайки книжката. — Мислех, че баща ти крие богатство, а вие сте гола вода! Аз търках подове за тези трохи? Да вървите по дяволите! Детето никога няма да видите. Ще му намеря истински баща — богат и нормален!
Грабна куфара си и изчезна. Калин се облегна тежко на стената.
— Татко… но тя каза, че е бременна.
Извадих сгънат лист и го сложих пред него.
— Прочети. Това е копие от картона ѝ в клиниката, което ми осигури Преслав Пиринки. Бременност — седем седмици. Сега се замисли — къде беше ти преди седем седмици?
Той смръщи чело.
— В Стара Загора. На обекта. Почти месец не се прибирах.
До документа поставих няколко снимки. На тях Дарина излизаше от фитнес център, а до нея вървеше висок и мускулест инструктор. На следващия кадър двамата влизаха в евтин хотел в покрайнините. Датата беше същата — когато Калин беше в Стара Загора.
— Афера с треньора ѝ, а издръжката — за наша сметка — обобщих спокойно. — Чуждо дете няма да издържаме.
Седмица по-късно застанахме в съдебната зала. Асен Радев беше предявил иск за огромна сума — уж за проваленото тържество и пропуснати печалби. Адвокатът му редеше патетични речи за нашите „нарушения“. Самият Асен седеше самодоволно, с кръстосани крака и доволна усмивка.
Калин се защитаваше сам — кратко, ясно и без излишни емоции. Отсреща адвокатът само повдигаше вежди и въртеше скъпата си писалка между пръстите.
Тогава вратата изскърца и в залата влезе Преслав Пиринки, облечен в строг сив костюм.
— Уважаеми съдия — произнесе той уверено, поставяйки дебела папка върху масата. — Моля да приемете приложените документи. Нашата корпорация изкупи всички задължения на ищеца. Към днешна дата дружеството на господин Асен Радев преминава под наш контрол поради непогасени дългове. Той вече няма право да представлява фирмата си.
В залата настъпи тишина, а погледът на адвоката бавно се насочи към папката, която току-що беше отворена пред него.
