— Какво значи това, блокирала си картата? А майка ми и сестра ми с какво ще живеят? — повиши тон Калин, а срещу него Мила само се усмихна спокойно.
Повишението дойде в края на март. По улиците още се трупаха мръсни остатъци от сняг, но във въздуха вече се усещаше пролет. Мила седеше в кабинета на директора и не откъсваше очи от плика с новия си трудов договор. Цифрите вътре ѝ се струваха почти нереални.
Сумата беше впечатляваща — вече получаваше с двайсет процента повече от Калин.
— Поздравления, Мила — усмихна се Красимир Стоянов, подавайки ѝ документа. — Напълно заслужено. Три години безупречна работа, а миналата — два успешно завършени проекта. Такива хора ценим.
На път към дома я изпълваше смес от гордост и леко притеснение. Досега Калин беше основният източник на доходи в семейството — така се беше получило от само себе си. Той работеше като строителен инженер в солидна фирма и получаваше стабилна заплата, която носеше сигурност.
Мила беше мениджър в логистична компания и досега взимаше малко по-малко. И двамата бяха доволни от това разпределение — не си оспорваха ролите и никога не се караха за пари.
— Имам новина — подхвърли тя, щом прекрачи прага и събу обувките си.
Калин излезе от кухнята с чаша чай в ръка, по домашни дрехи. За пет години брак Мила се беше научила да разчита настроенията му по най-дребните знаци — по начина, по който накланя глава, по погледа му, дори по това как държи чашата.
— Повишиха ме. Вече съм ръководител на отдел.
— Сериозно? — той остави чашата и я прегърна. — Браво! Знаех, че ще стане. Отдавна ти беше време.
Тя се облегна на рамото му, вдишвайки познатия аромат на афтършейв и прах за пране.
— И заплатата ми вече е по-висока от твоята — добави тихо, сякаш го изпитваше.
Калин се отдръпна, погледна я в очите и избухна в смях.
— Чудесно! Значи ще ме издържа богата жена. Аз ще лежа на дивана и ще пия бира.
Той театрално се потупа по гърдите и напрежението се разсея. Всичко беше наред. Вечерта отпразнуваха новината с шампанско в малката кухня и започнаха да кроят планове.
— Хайде да си открием отделна сметка — предложи Калин, докато ѝ доливаше втората чаша. — Да събираме за кола. Нашата е на повече от десет години, трака на всяка дупка. Време ѝ е за смяна.
— Съгласна съм — кимна Мила. — Но без кредити. Ще спестяваме и ще я купим в брой. Аз ще отделям всеки месец двайсет процента от заплатата си, ти — също. Скоро ще съберем достатъчно за хубав вносен автомобил.
Чукнаха чашите си. В този миг тя се чувстваше напълно щастлива — имаха обща цел и действаха като екип. Какво повече можеше да иска човек?
Сметката откриха седмица по-късно. По настояване на Мила тя беше на нейно име — просто тя първа успя да се измъкне до банката. Калин нямаше нищо против, важното беше парите да се трупат. През първите месеци всичко вървеше по план: и двамата редовно превеждаха договорените проценти. До началото на лятото по сметката вече имаше прилична сума.
Тогава се обади Светлана Филипова.
Мила беше в офиса, когато получи съобщение от Калин: „Светлана се връща от Пловдив. След седмица е тук.“ Нито обяснения, нито емоции — само сух факт.
Светлана Филипова — по-малката му сестра, на същата възраст като Мила, на двайсет и осем. Преди три години замина за Пловдив с гръмки изявления, че тук се задушава и ѝ трябва перспектива, кариера, истински живот. Свекърва ѝ, Мария Любомирова, плака цяла седмица и я молеше да не тръгва. Но Светлана беше непреклонна — имаше приятел там, Атанас Валентинов, а работата ѝ обещаваше добри доходи.
„Какво е станало?“ — написа Мила.
„Ще ти разкажа довечера.“
Вечерта Калин беше необичайно мрачен. Обикаляше из апартамента, отговаряше кратко и избягваше погледа ѝ. Накрая седна срещу нея и изля всичко наведнъж:
— С Атанас са се разделили. Той я напуснал, изнесъл се и спрял да плаща своята част от наема. Тя сама не може да се справи, а и работата не излязла такава, каквато ѝ обещавали. Говорили за златни планини, а се оказало жълти стотинки. Връща се при мама.
Мила бавно остави вилицата.
— При майка ти? Мария Любомирова е почти на седемдесет. Тя е пенсионерка.
— Още работи. В училищния стол. Има и малка допълнителна работа.
— Калине — усети как в нея се надига възмущение, — сестра ти е на двайсет и осем. Тя е зряла жена. Как така ще се върне и ще тежи на възрастната си майка?
Той стисна челюст.
— А какво предлагаш? Да остане на улицата? Тя ми е сестра.
— Да си намери работа. Да наеме стая. Както правят всички нормални хора.
