Решението ѝ узря още същия ден – всички спестени средства трябваше да бъдат преместени на депозит с по-висока доходност. Банката предлагаше отлични условия за по-големи суми и Мила не виждаше причина парите им просто да стоят.
По време на обедната почивка тя отиде до клона. Служителката – любезна жена на около четиридесет – я посрещна с професионална усмивка.
— Нека прегледам сметката ви… О, това е много добра основа за инвестиция.
— Събираме за автомобил — отвърна Мила с нескрита гордост.
— Прекрасна цел. Само че… — жената се намръщи, вперила поглед в монитора. — Забелязвам необичайни операции. През последните месеци са изтегляни сериозни суми. Запозната ли сте?
Сърцето на Мила прескочи.
— Какви суми?
— Ето тук — на десети юни петнадесет хиляди. На двадесет и пети — още двадесет. Трети юли — десет. И така нататък.
Тя се взря в екрана, а вътре в нея сякаш всичко замръзна. Общите им спестявания. Парите за бъдещето. Повече от половината бяха изчезнали.
— Може ли да се види към кого са превеждани? — попита едва чуто.
— Към карта на името на… — служителката произнесе ясно: — Светлана Филипова. Ваша роднина ли е?
Мила притвори очи. Нямаше хакери. Нямаше измама. Калин. Собственият ѝ съпруг беше прехвърлял парите им на сестра си.
— Можете ли да блокирате картата? — гласът ѝ прозвуча глухо.
— Разбира се. Ще го направя веднага.
На връщане седеше в автобуса и гледаше през прозореца, без да вижда нищо. В главата ѝ кънтеше шум, като стар телевизор без сигнал. Опитваше се да намери оправдание. Болест? Дългове? Нещо наистина спешно? Но защо тогава Калин не беше казал? Защо беше взел — да, взел — общите им пари тайно?
Спомни си скъпото палто от кашмир, дизайнерската чанта, разговорите за „ниво“ и „пазар на женихи“. И онази загадъчна усмивка: „Имам си свои източници.“
Източникът беше ясен. Съпругът ѝ.
Когато отключи вратата малко преди седем, Калин беше в кухнята, приведен над телефона си. При звука от стъпките ѝ вдигна глава.
— Мила, всичко наред ли е? Опитах да преведа пари, но картата не минава.
Тя остави чантата си, събу се бавно. Вътрешно кипеше, но отвън бе ледено спокойна.
— Спрях я.
— Какво? Защо?
— Бях в банката. Исках да преместя средствата ни на депозит. Там разбрах, че половината от тях са изчезнали.
Лицето му пребледня. Мълчанието продължи няколко секунди.
— Ти си блокирала картата? А майка и Светлана с какво ще се издържат? — гласът му се повиши, а Мила само се усмихна сухо.
— Ти си превеждал нашите пари на Светлана — това не беше въпрос.
— Аз… щях да ти кажа…
— От кога?
— Какво?
— От кога го правиш?
— От юни. Откакто се върна. Мила, тя беше в трудна ситуация, имаше нужда от подкрепа…
— В трудна ситуация? — устните ѝ се извиха горчиво. — С палто за хиляди левове и чанта за половин заплата?
— Те са ѝ от Пловдив…
— Носи нови дрехи всяка седмица! Виждала съм я!
— Трябват ѝ… Казва, че иска да срещне подходящ мъж…
— Да си намери съпруг?! — гласът ѝ потрепери. — Ние събирахме за кола, Калине! Планирахме бъдещето си! А ти финансираш парада на порасналата си сестра?
— Не е така! Тя ще върне парите!
— Кога? С какви доходи? Три месеца „си търси прилична работа“!
Той започна да крачи из кухнята, прокарвайки ръка през косата си.
— Не можех да ѝ откажа. Тя ми е сестра. Атанас Валентинов я остави, без работа е…
— И това означава, че майка ви трябва да я издържа? А ако тя не може — използваш нашата сметка?
— Мила, опитай се да разбереш…
— Не. Ти ме разбери! — пристъпи към него. — Сестра ти е на двадесет и осем. Здрава, с диплома, с две ръце и два крака. Но вместо да приеме каквато и да е работа и да се оправя сама, очаква всички да ѝ бъдат длъжни. Майка ви. Ти. Сега и аз?
— Тя не е такава…
— Точно такава е! А ти я насърчаваш. Три месеца ме лъжеш!
Калин замлъкна. Стоеше със сведена глава, челюстта му се стягаше.
— Пусни картата — прошепна.
— Не.
— Мила…
— Не! — този път гласът ѝ прозвуча твърдо. — Това бяха нашите пари. Нашата цел. Нямаше право да решаваш сам.
— И аз съм внасял! И аз съм спестявал!
— И аз! Повече от теб, защото печеля повече — помниш ли?
Той трепна, сякаш го беше ударила. Нещо в изражението му се втвърди.
— Ясно — каза хладно. — Значи този, който изкарва повече, решава всичко?
— Не. Решава този, който мисли за семейството си, а не за чуждите прищевки.
Двамата стояха един срещу друг, а помежду им сякаш зейна пропаст. Пет години брак, доверие и общи планове се разклащаха за минути, докато напрежението в стаята ставаше почти осезаемо.
