— Мария Любомирова, вече сме на магистралата. До довечера ще сме при вас. Освободи втората стая — идваме седем души, — в слушалката не прозвуча нито поздрав, нито колебание. Само равен, твърд тон, като записано съобщение.
— Десислава Александрова, ти сега питаш ли ме, или просто ме уведомяваш?
— Уведомявам те. Пътуваме.
Мария бавно свали телефона и остана за миг неподвижна, вперила поглед през прозореца. Отвън морето проблясваше — наситено синьо-зелено, нагорещено от юлското слънце. Апартамента бяха наели още през март заедно с Георги Любомиров — двустаен, с просторна веранда и изглед към залива. Събираха пари половин година, за да си го позволят. Бяха тръгнали насам като на истински празник — първата им свястна почивка от три години насам.
Георги беше на верандата и чу целия разговор. Когато тя остави телефона, той тихо постави чашата върху масата.
— Аз не съм я канил.
— Знам.
— И какво правим сега?
Мария замълча за кратко. После по устните ѝ се появи усмивка — не примирителна, а решителна.
— Нека дойдат.
Той я изгледа внимателно. Познаваше този израз — означаваше, че вече има план.
Жилището беше собственост на Иван Данаилов — неин приятел още от студентските години. Живееше в Бургас, но всяко лято отдаваше апартамента край морето под наем — изрядно, с договор и на реална пазарна цена. Двайсетина минути след разговора със зълва си Мария му се обади.
— Иване, имам малко необичайна молба.
— Слушам те.
— Каза, че смяташ да минеш за документите. Можеш ли да го направиш след три дни?
— По принцип да. Нещо станало ли е?
— Нищо драматично. Просто ми трябва да си тук в качеството си на собственик. Какъвто всъщност си. Ела и влез в ролята.
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Ясно. Разбрах те. Ще съдействам.
Десислава Александрова пристигна към седем и половина вечерта. Тя прекрачи прага първа, носейки четири огромни чанти, които нареди направо в антрето, без да чака покана. След нея нахлуха трите ѝ деца — на възраст между седем и дванайсет години, съпругът ѝ Николай Александров, майка му Тодорка Родопскиа и двайсетгодишният племенник Филип Пиринки, който още от вратата попита единственото нещо за вечерта:
— Каква е паролата за Wi‑Fi?
— Ето ни и нас! — възкликна Десислава, разперила ръце и оглеждайки се с вид на домакиня. — Боже, колко е хубаво тук.
