— И морето се вижда съвсем ясно! Деца, елате да погледнете!
Малките изхвърчаха към верандата с възгласи, сякаш никога не бяха виждали вода. Тодорка Родопскиа, без да губи време, се насочи право към кухнята и започна методично да отваря шкаф след шкаф, сякаш проверяваше новонаета квартира. Николай Александров остави голямата хладилна чанта до стената, избърса чело и помоли за чаша. Филип Пиринки откри контакт до дивана, включи зарядното и буквално се стопи в екрана на телефона си.
Когато първоначалната глъчка поутихна, Мария Любомирова се обърна към Десислава:
— Има нещо, което трябва да уточним. Апартаментът не е наш. Ние го наемаме. Собственикът го отдава за десет хиляди лева на ден.
Настъпи тишина. Продължителна.
— Колко каза? — Десислава се извърна рязко.
— Десет хиляди за цялото жилище. Това са обичайните цени за района през юли. Можеш да провериш, ако искаш.
— Но вие живеете тук…
— Плащаме за престоя си. И никой не ви е канил.
Десислава отвори уста, после я затвори. Погледът ѝ се плъзна към Николай, който изучаваше чашата си с вода така съсредоточено, сякаш откриваше нов природен феномен. После отново към Мария.
— Добре — произнесе тя с онзи тон, който Мария познаваше отлично: отвън примирение, отвътре увереност, че нещата някак ще се наредят сами. — Ще останем само три дни. Все пак сме с деца. Морето е тук… Разбираш ме.
— Разбирам — отвърна спокойно Мария.
Трите дни се изнизаха точно както тя очакваше. Още първата сутрин Тодорка пренареди кухнята по свой вкус — чиниите разместени, чашите подредени на колони, подправките изтикани в ъгъла. Децата тичаха с мокри стъпала из стаите, оставяха следи по дивана и изпускаха хавлии от парапета на верандата върху балкона отдолу. Филип окупира най-удобното място, пускаше музика от телефона си и нито веднъж не предложи помощ. Десислава отваряше хладилника с такава непринуденост, сякаш тя беше пазарувала продуктите.
Георги Любомиров след сутрешното кафе вземаше кърпата си и изчезваше към плажа. Мария работеше дистанционно — с лаптоп в скута и слушалки на ушите, седнала в края на верандата. Наблюдаваше случващото се със същото търпеливо спокойствие, с което човек следи стрелките на часовник — без да ги бута, сигурен, че ще стигнат където трябва.
На четвъртата сутрин, докато Десислава приготвяше децата за излизане, Мария излезе от стаята си и тихо постави върху масата разпечатан лист.
