Листът легна безшумно върху дървената повърхност на масата.
— Какво е това? — попита Десислава, без да сяда.
— Разчет. Три нощувки. Седем души. Трийсет хиляди лева.
Тя пое хартията и се загледа в редовете. Четеше бавно, почти педантично, сякаш ако не бърза, цифрите ще се разместят и ще се превърнат в нещо по-приемливо.
— Говориш сериозно.
— Напълно.
— Мария… — тонът ѝ се смени; вече не беше онзи учтив глас за съседи и познати. — Ние сме роднини. Семейство сме. Осъзнаваш ли какво означава това?
— Осъзнавам. Точно затова още първата вечер казах какви са условията и цената.
— Не си казала, а ни постави пред свършен факт!
— Ти също ми се обади като на свършен факт. В това отношение сме равни.
Десислава рязко се изправи. Маската окончателно падна и думите ѝ прозвучаха така, както говореше, когато не ѝ се налагаше да играе роля:
— Няма да платим и стотинка. Това е безумие. Днес си тръгваме и ще съжаляваш, че постъпи така със семейството си.
Мария само кимна и набра номер.
Иван Данаилов се появи след около четиридесет минути. Загорял, с папка под мишница и тениска с логото на местния яхтклуб, той носеше изражението на човек, който е свикнал да подрежда чужди бъркотии.
— Добър ден — поздрави сухо, оглеждайки присъстващите без излишна топлота. — Аз съм собственикът на апартамента. Договорът за наем е сключен с Мария Любомирова и Георги Любомиров. — Посочи ги спокойно. — Вашите имена не фигурират в документа. Не съм давал съгласие да пребивавате тук. Трите нощувки не са заплатени. Моля жилището да бъде освободено до един час.
— Извинете, но това как изобщо… — започна Десислава.
— Нарича се настаняване без договор и без плащане — прекъсна я Иван, без да повишава тон.
— Николай… — обърна се тя към съпруга си.
Николай Александров погледна първо към Иван, после към жена си. След кратка пауза стана и започна да събира багажа.
Опаковането се проточи. Тодорка Родопскиа беше седнала върху куфара си и въздишаше равномерно — сякаш отброяваше минутите. Филип Пиринки мълчаливо резервира стая в хотел на три пресечки разстояние — по всичко личеше, че не е от евтините. Децата на два пъти попитаха дали все пак ще отидат на плажа.
Когато и последната чанта прекрачи прага, Десислава се задържа на вратата. Погледът ѝ се впи в Мария — в него вече трудно можеше да се различи къде свършва обидата и откъде започва гневът, породен от проваления план.
